Беше средата на деветдесетте.
Тренирах джудо почти ежедневно.
Спортният вариант на изкуството, в България, беше в упадък - след навлизането на възможността да тренираме десетки източни бойни изкуства, в ежедневието ни.
Това, което тренирахме ние, беше оригинална форма на джудото - бойна форма, много близка до изкуството от което произхожда джудо - джу-джуцу.
Включваща доста бойни техники, удари и задушавания. Отбрана и нападение с нож, бухалка, нунджако.
Често, освен в традиционни джудо схватки, участвахме в свободни боеве, почти сбивания, с представители на други школи - така утвърждаваме школата и групата си.
Имал съм възможност да се срещам, почти без правила, с борци, боксьори, киокушинкайци, ушуисти, айкидисти, трениращи карате-до, джу-джуцу, други джудисти.
Бях стигнал, до онзи момент на владеене на техниката, когато започваш да твориш.
По време на схватката, техниките започват да се комбинират по неочакван начин.
По-високият залог, просто вдига адреналина и желанието за победа - нещата се получават в секунди, в нещо като джаз - импровизация, която носи своя хармония и ритъм, уникални, невъзможни за повторение.
В един момент, проучвайки старите техники и четейки за източни практики на активна медитация, започнах да усещам нещо, което споделяха и други джудоки - практикувайки ние имитирахме самата природа.
Старите техники, носят имена на природни събития - например Тани-отоши означава падане в долината, т.е. борейки се ние поставяме противника си в положение в което би го поставил Бог - да се подхлъзне, да се спъне, да падне от високо.
Давам си сметка, колко самовлюбено звучи сега, от гледна точка на страничен наблюдал, но влизайки в дълбочина на изкуството и добавяйки самоувереността на 18-те ми години, ми се струваше за повече от интересна възможност, задълбоченото проучване и прилагане на принципите на това бойно изкуство в различни аспекти на живота.
Тогава още не знаех, че често Бог твори чрез нас.
Една от любимите ми техники, се превърна в принцип в който станах виртуоз.
Навлизайки в Европа в началото на 20-ти век, като емблематична техника, представяща джудо, се налага Томое-наге (кръгово хвърляне).
При повечето правила за водене на единоборства, основна цел е да поставиш противника по гръб.
При Томое-наге, самият ти падаш по гръб, повличайки противника със себе си.
Техниката е от групата на "самопожертвователните хвърляния" в джудо.
Гениално и просто - или толкова просто, затова и гениално!
За да приложиш техниката, трябва да провокираш противника да те блъсне с всичка сила. Фиксирайки двете му ръце със захвата си, правиш точно това, което той иска - падаш назад.
В последният момент подпираш корема на противника със свит крак, или го дозасилваш използвайки, като кука крака си, от вътрешната страна на бедрото му (в този случай се нарича Суми-гаеши) и го премяташ над теб.
В момента на падането ти, противника тържествува , в следващият момент той е по гръб, без възможност да направи падане, пльосвайки от високо - колелото на живота.
Любима техника.
Изпълнявах я стотици пъти - пак, и пак.
Можех да я правя във всякакви ситуации, на ляво и на дясно, от ниско и от високо.
Пак и пак, докато тялото започва да я прави по рефлекс и по усещане.
Няма друг начин, за да можеш да я направиш в четвъртата минута на схватката, когато нямаш сили, а въздуха изгаря дробовете ти ( и не стига), без да се издадеш (с поглед, или с движение) и без да го мислиш много - това е единственият начин.
Стотици-хиляди повторения.
Всеки ден.
След като си правил едночасова "кръгова" тренировка, след като си вдигал тежести, след като си бягал километри.
Томое-наге - кръгово хвърляне.
Цялата работа е, че принципа е толкова универсален, че когато започнах да го прилагам и в преговори, и в сложни житейски ситуации, само продължи да разкрива още и още възможности.
Самодоволството на "противника" убеден, че "контролира ситуацията".
Изконното му усещане, че "има право" и че сега е момента да те "блъсне", "смачка", "стъпче".
Той е "прав", а ти си слаб и ей сега ще "паднеш".
Изненадата му, когато те последва в "падането".
Неразбирането какво му се случва, когато започне да "пада от високото".
Изумлението когато "удари пода" без да може да омекоти удара.
Момента на осъзнаването.
Брилянтна тактика - житейски кръг.
Толкова е близко до природата, че често "хвърления", остава с впечатлението, че е "нямал късмет".
Често, самият ти опитваш, да си обясниш как точно пак ти се получи.
И когато, по-горе ставаше дума за джаз - има случаи, когато наистина падаш и падайки, инстинктивно, успяваш да превърнеш падането, в Томое-наге за противника...
... а да избегнеш техниката е много просто - трябва да направиш крачка в страни.
Да излезеш от кръга.
Както знаем той е чиста, съвършенна форма.
Картината рисувана от Бог!
