Послепис (част 11)

Бяха минали няколко години от както спрях да тренирам редовно.

Бях се преместил да живея в София, бях успял да си постъпя на краката - имах бизнес, учех в най-престижния строителен университет.

Исках да си намеря школа, в която да продължа да тренирам любимото изкуство.

Намерих Сенсей (учител, яп.), който беше написал книга за Джудо и Джу-джуцу.

С нетърпение очаквах да започна занимания в залата му.

Човекът много пътуваше и заниманията се водеха, основно, от "старшите му ученици".

Посетих няколко тренировки.

Неизменно се нареждах последен в редицата.

Беше въпрос на уважение към Доджото (школата, яп.).

Бях със старото си кимоно, което междувременно ми беше поокъсяло.

Припомнях си упражненията, движенията и техниките и въобще - всяка тренировка беше празник за мен.

На четвъртата (или петата) се появи шихана (старши учител, в случея - писателя на книжката).

Направи ми впечатление студения му поглед.

Скоро забелязах и че този човек се опияняваше от болката.

Харесваше му.

Аз самият бях водил тренировки.

Познавам в детайли методиката.

Когато демонстрираш болезнен приом (и владееш техниката) има точно определен момент в който да спреш.

Този човек спираше, точно, един ритъм по-късно.

Старшите ученици изпитваха болка (и страх) да демонстрират с него.

Към края на тренировката, бях поканен да се присъединя към групата на "напредналите" за "договорена практика", под предлог че не им достига човек.

Това е упражнение при което първо единият участник (Уке, яп.) прави хвърляне, след което същата техника повтаря хвърления (Тори, яп.).

Това продължава две минути, след което се разменят с някой от останалите участници от групата.

Ние бяхме три двойки.

Освободеното място беше на сенсея (учителя, яп.).

Заех мястото му и изчаках, най-добрият му ученик, да ме хвърли.

"Загърлянето" което приложи, беше неочаквано, агресивно и опасно.

Застанах в позиция да повторя техниката.

"Партньорът ми" обаче нямаше намерение да ме остави да я направя.

За части от секундата, разбрах какво се случва.

Цялата зала беше притихнала.

"Учителят" гледаше, внимателно и безизразно, случващото се.

(Явно беше по негово нареждане.)

Опитах се да успокоя дишането си и да "изпразня" съзнанието си.

Техники, практикувани и овладявани през годините на тежки тренировки.

Съсредоточих се върху движенията на противника.

Спомням си, че го повалих три, или четири пъти...

Дадоха знак да се разменим.

Вторият ми противник директно атакува.

В двете минути на схватката, той беше почивал и беше наблюдавал стила ми.

Спомням си, че го "заключих" - бавно (и болезнено), докато потупа по татамито (постелка, яп.).

Останалите схватки не се различаваха много - отпочинали, нахъсани момчета, атакуваха яростно. 

...и падаха "от високо".

Опитвах се да печеля време, за да мога да дишам...

Не повторих нито една техника.

Спомням си, че не дадох нито една точка.

И петимата бяха "разхвърлени" - победени с чиста джудо техника.

Опитат ми в схватки с различни стилове бойци (както и няколкото случили се "улични") ми помогна да не загубя самообладание.

И да победя.

Истината е, че учениците му не бяха прекарали толкова време в практикуване, колкото в "услугване" на сенсея, и не бяха толкова силни съперници.

Но бяха пет, последователни, срещи 

и бяха безапелационно победени.

И ето Ви един принцип, формулиран от създателя на Джудо, доктор Кано -

"Не се страхувай когато те заплашва опастност и бъди предпазлив, когато всичко е спокойно."

Това бях чел в книжката на "майстора".

На "любителя на болката" не му достигна мъжество да ме предизвика и да докаже принципите, за които беше писал.

Това което направи също не беше мъжко - неговите ученици не ме предизвикаха.

Те се опитаха да ме измамят.

Това не беше Джудо.

Треньорът (защото в онзи ден той загуби правото да го наричам Сенсей, яп. учител) ме извика настрани и ми обясни, че е проява на неуважение, да тренирам с тях, с цветен колан.

Коланът ми беше избелял, черен колан - първа майсторска степан в йерархията на Джудо.

Годините в които го бях използвал, бяха заличили яркостта на цвета му.

Поне "любителя на болката" не можеше да го определи.

Мисля, обаче, че старшите му ученици го бяха "почуствали" много точно...

В по-общ смисъл - ние никога не можем да променим цвета на колана си.

Той е като историята ни - разказана или не, черна или бяла...

В онзи ден, аз защитих Джудото на което ме беше учил моят учител, както и Джудото което бяхме практикували със всички онези момчета и момичета, в залата на родния ми град.

И понеже в тази поредица, говорим за джудо техники използвани в преговорите - 

Ако целта е важна за Вас, никога не се отказвайте, но и вярвайте във възможностите си, не допускайте заради репутацията на някой, да сменят  "цвета на колана Ви".

....поне не без "бой".

Излязох през вратата.

И повече никога не се върнах.

ПП: Бях удивен когато преди няколко месеца, видях черничкото личице, със зли очички, в репортаж по национална телевизия.

Оказа се, че това е треньорът по бойни изкуства на доскорошният ни премиер.

На какво ли го е научил?!

за До (Пътят) от името Джудо (част 10)

Минаха години.

Сина ми и племенника ми тренират джудо.

Баща ми все още е съдия на татамито.

Имам чичо и братовчеди, които са треньори.

Аз самият, с удоволствие гледам схватки и състезания 

от този красив спорт.

Сега, когато се обръщам назад, 

повече от всякога мога да кажа, 

че Щастието е Път.

Начина по който го вървиш.

Начинът по който го виждаш.

Посоката в която си тръгнал.

Хората с които го споделяш.

Тайните, които остават.

Тайните, които изчезват.

Битките, 

победите и загубите.

Всички, които срещаш.

Всички, които губиш.

Всичко, което губиш.

Щастието е Път.

И усмивките на хората, 

които те чакат 

след него.

ПП: Десет е любимото ми число. 

Роден съм на 10, 10 месец,

а майка ми твърди, че е било 10 часа 😃

Гнездото, 10.10.2022г.

за "маньовъра" в Джудо (част 6)

Доктор Кано казва, че ако искаш да хвърлиш някой на дясно, винаги е по-добре първо да го "побутнеш" на ляво.

След това използвайки неговата сила на съпротивление, да довършиш движението му.

По този начин неговата сила, работи за теб.

И даже да си имал силата да го хвърлиш от самото начало, предприемайки маньовър, ти пестиш от твоята сила и си на "пътя" - използвайки я по най-ефективният начин.

Много хора, обичат да сключват сделки.

Искат да те "заковат".

За да сключиш добра сделка, обаче винаги си струва да поговориш с "другата страна".

Струва си да разбереш страховете и предпочитанията и.

Струва си да инвестираш време и наистина да слушаш.

Не е въпроса да блеснеш - трябва да слушаш!

Даже по-добрият вариант е да слушаш, така че тя ("другата страна") да "блесне".

Затова обичам да правя срещи в офисите на партньорите си.

Всичко там "говори".

Говори, така както искат (и си представят) те.

Но говори и дава допълнителен контекст, за всеки който иска да "слуша".

Преди години, разговарях с моя позната, поклонник на англо-саксонската култура.

Обяснявах и, че в нашата култура, на правене на бизнес, всичко е лично.

Тя ми опонираше, че когато правилата са ясни и законите "работят", това не е необходимо - на всеки етап от сделката е ясно каква информация е необходимо да се сподели и какво да се подпише.

Виждал съм и много обучавани в модерната наука "стартъп предприемачество" да изпадат в същата заблуда - това се прави така, това следва след това, тук се подписва това и това...

Но всички те забравят най-важното.

Сделката не е точна наука.

В големите сделки, както в големите битки, винаги има момент на неизвестност, липса на пълна информация, липса на време, риск.

Често възниква, необходимост да действаш, при горните условия и тогава единствено правилната лична преценка на партньорите, наученото за тях, извън контекста на сухите цифри и правила, може да ти даде отговор на въпроса - да или не.

Печалба или загуба.

Победата, или провал.

Затова, винаги си струва, преди да говорите за бизнес, да си "побутнал" другия - да си разбрал за хобитата му, семейството му, образованието, организацията, която представлява.

Все неща, които са важни, за правилната преценка.

И още нещо - не е необходимо да му имаш доверие, или да го харесваш.

Важното е правилно да го прецениш.

Бистрица, 07.2022г.

за Ритъма и Джудо (част 5)

Всяко нещо си има ритъм. 

Често ритъма на преговорите, наподобява ритъма на джудо схватка.

Всичко започва с много идеи, с много енергия - една, две хватки, маньовър, защита, отново опит за хвърляне. 

Въпросът е обаче, че трябва да си разпределиш силите - те трябва да ти стигнат и в случай, че техниките ти не се получат и трябва да продължиш да се бориш до - 5,6,10-та минута на схватката. 

Този, който владее инициативата, той налага ритъма. 

Той атакува - другият се защитава. 

Тоест даже да не искаш преговори, даже да не искаш схватка, ако тя е започнала, ти тябва да парираш опитите на опонента ти да атакува. Ако си много добър в това, можеш да станеш непобедим. 

Но ако искаш да победиш, трябва да атакуваш. 

Когато говорим за ритъм, повечето хора си представят равноделен ритъм - бърз, бавен, бърз. 

Българският фолклор, обаче е известен с неравномерните си ритми. 

Морето също променя ритъма на вълните си - те се застъпват и наслагват, създавайки неравноделна хармония.

И това прави "играта" непредсказуема. 

За да объркаш противника, ти трябва да можеш да смениш ритъма.

Трябва да можеш да чакаш, когато трябва, да си издържлив колкото трябва и да си "експлозивен" в подходящият момент. 

Затова, трябва да можеш да следиш ритъма на опонента и да можеш да налагаш твоят ритъм. 

Преди години, договарях трудна сделка. 

Бях вложил много пари в едно заведение и в момента в който то потръгна, хазяина се опита да очетвори наема. 

Правихме обосновани предложения, базирани на обороти, инвестиции, амортизации. 

Човека си повтаряше едно и също - ти знаеш ли "Коко фашиста" колко взима за неговият магазин.

Нашите предложения се редуваха с неговите.

Нещата не вървяха.

Тогава обясних на съдружниците ми, че трябва да "пропуснем ход".

Даваме окончателна оферта, срок за приемане и спираме комуникация - не се вдигат телефони, не се отговаря на мейли.

Човека яко се "изпържи".

Изпари му се желанието да хитрува и преговаря.

Нямаше кой да му плаща искания наем - този бизнес си има специфики.

Предходният наемател го беше изнудвал и заплашвал.

Ние не бяхме такива и той беше опитал да се възползва.

В последният ден на срока, един от нас, се обади с място и час за подписване на договора.

Подписахме за следващите три години и нещата бяха о.к.

Понякога, можеш да пропуснеш ход, 

или да направиш крачка встрани, 

важно е да усещаш ритъма.

... и да можеш да го създаваш.

Бистрица

2022г.

за Джудото, Илиенци и преговорите (част 1)

В началото на 90-те тренирах активно източни бойни изкуства. Изучавах боен вариант на джудо, форма на джу-джуцу, дошла в България от Френската федерация на тези бойни спортове(FFJJ).

Имахме възможност да експериментираме техники, да участваме в свободни битки, с представители на други бойни стилове. 

Един от първите принципи, които Джигоро Кано - основателят на джудо, е извел в свой основен постулат, принципа на ефективността, бързо доказа своето значение и беше приет от много от нас, като водещ житейски принцип. 

На кратко, принципа гласи, че няма значение колко си силен, можещ, какви са възможностите ти в конкретната битка, твоя основна цел трябва да бъде, максимално ефективното използване на силата ти, за достигане на крайният резултат - победа. 

Всички красиви стойки, всички красиви думи, са без значение - важен е крайният резултат, постигнат с минимално разпиляване на силите ти. 

Това разбиране "прави разликата", срещу противник, който е гледал много филми за кунг-фу. 

Веднъж участвах в схватка, в която опонента ми правеше салта и премятания около мен. 

Правеше страхотни отскоци и извивки във въздуха. 

Всичко приключи с мой точен, десен, прав ритник. 

Беше първият ми удар в срещата. 

Момчето се сви и трябваше да му оказвам първа помощ. 

За съотборниците ми изглеждаше забавно и комично, но за мен беше "чисто джудо"- ефективно, без помпозност, без "изхвърляне".

Начина да постигнеш желаното, на татамито, както и в преговори в края на деветдесетте, удивително си приличаха. 

По това време, попаднах в "чудният" свят на софийския пазар Илиенци. 

Мястото беше, като междугалактически бар от романите на Дъглас Адамс. 

На пазара, хора от цял свят и от всички раси, предлагаха стоката си в малки и големи количества. 

Пазара съществуваше, като суб култура, град в града, движен от свои правила, събития и лидери. 

Приличаше на междугалактическа джунгла - пъстра, тайнствена, със своя красота. 

Хора от цялата страна, пътуваха със специални автобуси, за да пазаруват от Илиенци, стока за магазинчета, сергии, както и за големи, луксозни магазини. 

Помагах на баща ми, който беше започнал търговски бизнес с дрехи и всяка седмица пътуваше пътя от Силистра до София и обратно, за да пазарува актуална стока.

Тя беше от китайски ризи и вратовръзки, арабски фланелки, българско бельо, та до - белоруски железарски инструменти, китайски нокторезачки и така нататък. 

През периода изучавах строително инженерство, в най-престижният Университет за това, и в почивните дни помагах (а понякога и сам търгувах). 

Скоро открих, че търговията е много приятен спорт (по това време и относително необременен от данъци). 

Пред очите ми хора се издигаха и пропадаха, забогатяваха и изчезваха от пазара. 

Думата пазар, в един много буквален смисъл - декари от халета, нови и стари, разделени на стотици магазинчета, специализирани в продаването на различна стока. 

Луксозни бутици и миришещи клоаки.

Тълпи от хора, бързащи, бутащи се, търсещи добрата сделка. 

Преговорите се водеха на развален български, развален англииски, турски, цигански, арабски, китайски, перси. 

Бързите пазарлъци са ясни - искаш, даваш, товариш стоката и гледаш да не те излъжат, като броиш парите. 

Случваха се и по-сложни сделки. 

С момчета, за които знаеш, че уреждат задълженията си с ножове. 

С хора, които претоварват стока от багажник, в багажник на изоставени паркинги. 

Консигнации, предплати, договори, "илиенски фактури", подаръци, рушвети.

Различни стилове на преговори, различни стилове на бизнес. 

И точно в тази джунгла, принципите на джудо, неизменно доказваха своята ефективност.

"Максимално ефективно използване на силата." 

"Взаимна изгода." 

"Всеобщо благоденствие." 

Неща формулирани от доктор Джигоро Кано, преди повече от сто години.

Осъзнавайки универсалността на общите принципи, скоро започнах да черпя идеи от конкретни схватки и техники на джудо, за провеждане на успешни преговори и сделки, на пазара Илиенци, а по-късно и на пазара Живот.

Джудо - пътя на гъвкавостта, се превърна в Живот и вдъхновение - нещо за което смятам да Ви разкажа.

Бистрица 

18.06.2022г.

за двадесетте секунди (и раменното хвърляне) (част 7)

Има едно познание, една традиция, които "живеят" в залата по джудо.

В спареният въздух, около татамито, вечер преди да изгасят светлините. 

Около старите, изтъркани,  дървени пейки, до прозорците.

Това не е точно написаното на хартия и казаното.

Това е съвкупност от познание, дошло от битки, победи и загуби, от  показана устойчивост под натиск, реакция, личен пример.

Съвкупност от казаното и показаното от треньорите, старшите състезатели, всички тренирали и трениращи на червения квадрат.

Кодекс на честта - неписан, но показан и доказан в живота.

Може би всичко започва с това, че и "ти като всички имаш два крака, две ръце, две уши и очи, и една глава" и това Бог е дал както на теб, така и на най-страшният ти противник.

И това е всичко от което имаш нужда, за да победиш.

По толкова имате и ти и той, за да постигнете  победата.

Във джудо, до преди години имаше абсолютна категория - категория в която могат да се преборят и най-лекия и най-тежкия джудока.

Еманация на мисълта, че всеки може да победи - защото на всеки са дадени едни и същи "оръжия" - 

"два крака, две ръце, две уши и очи, и една глава".

Преди години присъствах на джудо среща, в която състезателя на нашият клуб, победи със счупен, в предходната среща, палец.

Срещата беше за златен медал в абсолютна категория.

Противникът му тежеше двадесетина кила повече от него.

Преди срещата помоли да му бинтоват ръката, като приберат палеца към дланта. 

Не можеха да го обезболят напълно.

За да разберете за какво говорим - за да направиш техника в джудо, в 99% от случаите, използваш двете си ръце за да наложиш захват.

Баща ми му беше треньор.

Каза му, да не го прави.

Каза му, че не може да го спре, 

защото знае колко старание и воля е вложил, и затова за нас той е шампион, но такова състезание ще има и догодина 

и тогава ще може да опита отново.

Човекът го погледна просълзен и излезе на татамито.

Двадесет секунди по-късно, направи чисто, красиво, раменно хвърляне на противника си (една от малкото възможни техники със захват с една ръка) и победи с Ипон - безапелационна победа!

Цялата зала беше на крака!

В главата на десетина годишното момче, което бях, се е запечатал особено ясно момента, в който целият отбор го вдигна на ръце - като знаме!

Нашето знаме!

Всички ние бяхме част от триумфа на Духа над плътта, на Волята над болката.

По-късно, на тържеството по случай победата, нашият джудока, благодари на баща ми, че му е дал възможност да стигне до тези 20-ет секунди "чисто" джудо.

Благодари му за историята от която го е направил част.

Тази история, която ви разказвам тридесет и пет години по-късно.

Част от участниците в тези събития ги няма.

Други изживяха своите "20-ет" секунди.

Трети така и не успяват да вземат това съдбоносно решение - 

да продължат, да заложат всичко, за да изпитат границите на възможното.

Знанието, че ги има, стремежа да ги случиш, спомена за тези "20-ет секунди" са есенцията на това познание.

Тези истински "20-ет секунди", са част от чистото съвършенство. Момента в който няма съмнения, страх, болка.

Момента на чистата истина - червен квадрат, противник, воля за победа.

И ако наградата е точно тази победа, то значи, че си участвал в съвършената картина.

В картината рисувана от Бог.

за Томое-наге (хвърляне в кръг)(част 3)

Беше средата на деветдесетте.

Тренирах джудо почти ежедневно.

Спортният вариант на изкуството, в България, беше в упадък - след навлизането на възможността да тренираме десетки източни бойни изкуства, в ежедневието ни.

Това, което тренирахме ние, беше оригинална форма на джудото - бойна форма, много близка до изкуството от което произхожда джудо -  джу-джуцу.

 Включваща доста бойни техники, удари и задушавания. Отбрана и нападение с нож, бухалка, нунджако.

Често, освен в традиционни джудо схватки, участвахме в свободни боеве, почти сбивания, с представители на други школи - така утвърждаваме школата и групата си.

Имал съм възможност да се срещам, почти без правила, с борци, боксьори, киокушинкайци, ушуисти, айкидисти, трениращи карате-до, джу-джуцу, други джудисти.

Бях стигнал, до онзи момент на владеене на техниката, когато започваш да твориш.

По време на схватката, техниките започват да се комбинират по неочакван начин.

По-високият залог, просто вдига адреналина и желанието за победа - нещата се получават в секунди, в нещо като джаз - импровизация, която носи своя хармония и ритъм, уникални, невъзможни за повторение.

В един момент, проучвайки старите техники и четейки за източни практики на активна медитация, започнах да усещам нещо, което споделяха и други джудоки - практикувайки ние имитирахме самата природа.

Старите техники, носят имена на природни събития - например Тани-отоши означава падане в долината, т.е. борейки се ние поставяме противника си в положение в което би го поставил Бог - да се подхлъзне, да се спъне, да падне от високо.

Давам си сметка, колко самовлюбено звучи сега, от гледна точка на страничен наблюдал, но влизайки в дълбочина на изкуството и добавяйки самоувереността на 18-те ми години, ми се струваше за повече от интересна възможност, задълбоченото проучване и прилагане на принципите на това бойно изкуство в различни аспекти на живота. 

Тогава още не знаех, че често Бог твори чрез нас.

Една от любимите ми техники, се превърна в принцип в който станах виртуоз.

Навлизайки в Европа в началото на 20-ти век, като емблематична техника, представяща джудо, се налага Томое-наге (кръгово хвърляне).

При повечето правила за водене на единоборства, основна цел е да поставиш противника по гръб.

При Томое-наге, самият ти падаш по гръб, повличайки противника със себе си.

Техниката е от групата на "самопожертвователните хвърляния" в джудо.

Гениално и просто - или толкова просто, затова и гениално!

За да приложиш техниката, трябва да провокираш противника да те блъсне с всичка сила. Фиксирайки двете му ръце със захвата си, правиш точно това, което той иска - падаш назад.

В последният момент подпираш корема на противника със свит крак, или го дозасилваш използвайки, като кука крака си, от вътрешната страна на бедрото му (в този случай се нарича Суми-гаеши) и го премяташ над теб.

В момента на падането ти, противника тържествува , в следващият момент той е по гръб, без възможност да направи падане, пльосвайки от високо - колелото на живота.

Любима техника.

Изпълнявах я стотици пъти - пак, и пак.

Можех да я правя във всякакви ситуации, на ляво и на дясно, от ниско и от високо.

Пак и пак, докато тялото започва да я прави по рефлекс и по усещане.

Няма друг начин, за да можеш да я направиш в четвъртата минута на схватката, когато нямаш сили, а въздуха изгаря дробовете ти ( и не стига), без да се издадеш (с поглед, или с движение) и без да го мислиш много - това е единственият начин.

Стотици-хиляди повторения.

Всеки ден.

След като си правил едночасова "кръгова" тренировка, след като си вдигал тежести, след като си бягал километри.

Томое-наге - кръгово хвърляне.

Цялата работа е, че принципа е толкова универсален, че когато започнах да го прилагам и в преговори, и в сложни житейски ситуации, само продължи да разкрива още и още възможности.

Самодоволството на "противника" убеден, че "контролира ситуацията".

Изконното му усещане, че "има право" и че сега е момента да те "блъсне", "смачка", "стъпче".

Той е "прав", а ти си слаб и ей сега ще "паднеш".

Изненадата му, когато те последва в "падането".

Неразбирането какво му се случва, когато започне да "пада от високото".

Изумлението когато "удари пода" без да може да омекоти удара.

Момента на осъзнаването.

Брилянтна тактика - житейски кръг.

Толкова е близко до природата, че често "хвърления", остава с впечатлението, че е "нямал късмет".

Често, самият ти опитваш, да си обясниш как точно пак ти се получи.

И когато, по-горе ставаше дума за джаз - има случаи, когато наистина падаш и падайки, инстинктивно, успяваш да превърнеш падането, в Томое-наге за противника...

... а да избегнеш техниката е много просто - трябва да направиш крачка в страни.

Да излезеш от кръга.

Както знаем той е чиста, съвършенна форма.

Картината рисувана от Бог!

за Дистанцията (част 4)

За да направиш хвърляне, трябва да "влезеш" в близост до противника.

Човекът иска да те удари, разруши, смачка.

Ти трябва да потдържаш безопасно разстояние от оръжията му, движейки се постоянно, но запазвайки такова разстояние, че да можеш да го стигнеш със скок.

Трябва да пренебрегнеш инстинкта, който ти крещи да отстъпиш.

Трябва да избереш най-добрият момент, да се гмурнеш под летящият юмрук, ритник, нож, прът и да се приближиш до противника - на по-малко от една ръка разстояние.

Дали си го ударил преди това, дали си го блокирал, но трябва да стигнеш до него.

Първият път може и да не стане.

Може и да отнесеш някой удар.

Най-парадоксалното е че точно до човека, точно "усещайки дъха му", ще бъдеш на най-безопасното място.

Там, където ударът му няма да има сила, защото няма да има силата на засилката, необходима за да те разруши.

Това е нещо което трябва постоянно да тренираш - да се заставиш да не отстъпиш, да направиш крачата напред, избягвайки силният удар и стигайки "на един дъх" разстояние.

И именно в радиуса на "един дъх" разстояние, ще можеш да наложиш захват и да направиш хвърляне - есенцията на бойното изкуство на средновековните самураи.

Няма как да сключиш сделка, ако не влезеш в "контактната зона" на другия.

Той може да е властен, гневен, луд , но ако искаш възможност за сключване на "твоята" сделка, ще трябва да скъсиш дистанцията.

Ако той води преговорите от комфорта на мейлите, на офиса си, обграден със съветници, никога няма да успееш да направиш истински удар.

Трябва да скъсиш дистанцията и да предизвикаш действие.

Ако той знае това, няма да те допусне.

Затова трябва да е бързо, неочаквано и зашеметяващо.

Трябва да нарушава ежедневният му ритъм.

И не мисли, че ще знаеш точно каква техника на хвърляне ще е подходяща.

Остави инстинкта да те води.

Когато си наблизо, можеш да видиш очите му.

И те могат да ти подскажат.

И тогава можеш да имаш шанса да направиш хвърляне, последвано от "техника на контрол", или "отдържане".

Да го "заковеш".

2022г.

за Паданията, Захватите и Преговорите (част 2)

Когато започнеш да тренираш джудо, първите три месеца, тренираш основно падания.

В унифицираната програма, по която тренират навсякъде по света, е прието, че не можеш да хвърляш, преди да си се научил да падаш безопасно.

Защото хвърлянето и падането са двете части на едното цяло, както победата и загубата са двете страни на едно и също нещо - схватката.

Има нещо по-дълбоко тук - ако ти участваш в схватка, за да победиш, трябва да си подготвен и да загубиш, да знаеш как да направиш падане, да знаеш, че това ще се случи и да си подготвен за момента.

За да направиш хвърляне, ти трябва да направиш захват - да захванеш определени части от екипа, или тялото на противника, така че те да ти дадат възможност, в последствие, да направиш желана техника на хвърляне.

Схватката започва с това да наложиш твоите захвати.

Естествено противника ти иска същото.

И тук идва нещо изключително важно за всеки джудока - да осъзнаеш факта, че за да наложиш захвата си, ще трябва да допуснеш и противника да наложи своя.

Така е и в преговорите, не можеш да очакваш само да "диктуваш", всичко е въпрос на взаимодействие - отсрещната страна също ще трябва да изложи позицията си.

По това, как и къде, другият джудока е наложил захвата си, ще можеш да съдиш, каква техника ще приложи, как ще атакува, но ти ще трябва да допуснеш този захват.

Може би сте виждали изпонаранените ръце на джудистите, облепени с лепенки.

Силата на пръстите и на захвата, е нещото което се тренира постоянно.

Да издържиш и да не пуснеш, въпреки болката и слабостта, е основната, първа задача, ако искаш да победиш.

Да контролираш противника си, чрез захвата, е въпрос на майсторство.

Да приложиш тези принципи в бизнеса и в преговорите е въпрос на задълбоченост и "гъвкавост" - качества, които всеки джудока започва да развива от първият момент, в който стъпи в джудо залата.

Ние никога не забравяме, че "Джу" означава гъвкав, в по-широк смисъл - подвижен.

Такъв, трябва да е и подхода, към взаимодействието наречено преговори, за да може да се постигне сделка, отговаряща на основополагащият принцип изведен от проф. Джигоро Кано (основателя на джудо) - "Постигане на взаимна изгода".

2022г.

за Спорта (част 9)

 За спорт ли искаш да си говорим приятелю?

Ти не знаеш какво е спорт.

Ти си мислиш, че спорта е удоволствие, триумф, пари.

Спорта е борбата с болката приятелю!

Когато цялото ти тяло крещи да спреш, а ти се насилваш и продължаваш.

Когато отдавна счупеният ти крак, пак те боли, 

и куцайки се насилваш да си обуеш обувките, 

всяка сутрин, 

и да продължиш.

Когато изпонаранените ти ръце болят, а ти продължаваш да не пускаш.

Когато сърцето ти кърви от загубата, а ти го заглушиш и продължиш.

Когато кръвта бучи в ушите ти и знаеш, че това не е "здравословно", но не падаш.

Когато сълзи пълнят очите ти, но ти ги криеш от близките си и ги окуражаваш,

 и ги окриляш...

Когато, въпреки всичко и въпреки всички, продължиш, защото имаш Надеждата, забележи не "вярата в себе си", не "положителното мислене", а само Надеждата за възможната победа.

Спорта е Любов приятелю,

... начин на Живот...

Бистрица 

Къщата с ореха

 08.04.2021г.

за Загубените битки (част 8)

Отдавна исках да напиша това - равносметката ми за всички "ариергардни" битки, 

обречените, 

тези с невъзможната "победа".

Преди години, бях още млад и неопитен предприемач , бях особенно горд  с това, че "никога не съм загубил битка".

В един есенен ден, присъствах на джудо среща между възрастен Сенсей ( яп.учител) и много по-младият му ученик.

Вообще не разбирах кому бе нужно! 

Исках веднага да прекратят - така или иначе изхода бе ясен...

Сенсеят ме погледна и с възпиращ жест, ми каза " Това е джудо, отдръпни се..."

Безпокоях се, че беше попаднал в капана на битка, която "не може да откаже".

В завършека на уморения ден, залата бе окъпана в светлина.

Стария, покрит с белези воин, беше събрал всичко което има - опит, спомени и смелост, препасал остарялата си дреха, застанал в средата на червения квадрат. 

Беше красива гледка, като танц - атака, защита, отново атака.

Тялото му го предаваше, губеше точка след точка, задъхан и все по-бавен, но продължаващ борбата.

Атака, защита, атака...

По-младият победи.

Аз исках да размажа  физиономията му.

Светлината, бавно преминаваше в залез.

Старецът, задъхано ми каза - "Ти не разбираш."

Отне ми много време.

И много белези.

Сега мисля, че знам.

В онзи есенен ден, Ученика почете учителя, като се бори с него като с равен - без унизително съжаление и без подигравки.
Учителя почете Бог, като не се отказа и направи всичко на което бе способен за да победи.
Единствен аз не бях на място - с жалкия си страх да не разрушят илюзията ми за възможна непобедимост.
Войните, можем да покажем почитта си към Бог, единствено с битките си.
Не можем да ги отказваме, защото знаем, че не ние ги избираме...

Можем само да направим най-доброто на което сме способни.

И да се молим, за милостта му...

Нека днес, думите ми на почит, са за всички онези, които не са се пречупили.

За всички онези, които не могат да откажат битка.

За всички онези, застанали на червения ръб на квадрата.

Тези които няма как да победят.

                                                  ...но няма и да отстъпят...

Простете ми братя!

Бойко Петров Цвятков 

"Дори да си сключил зъби до болка и пръстите ти да препукват от стискане, 

радвай се, защото живееш. 

Радвай се на тюркоазеното небе и на рубинения залез. 

Радвай се на перлените капки на дъжда, просто защото така е редно. Радвай се с отчаяната радост на изпонаранения войн. 

Нека битката е изгубена, но нали флагът е вдигнат, не си захвърлил оръжието, не си побягнал позорно, защото няма как да побегнеш. 

И можеш само да устоиш до края. 

И когато вече нямаш нищо, 

радвай се с висшата радост за своите ближни. 

Радвай се на чуждата любов и на звъна на смеха на децата, които не са твои. 

Дори когато небесата сякаш се сгромолясат, радвай се. 

И в дъжд, и в киша, радвай се. 

Радвай се и ликувай, 

презри болката, 

защото твоето име е Човек!"

Епископ Лонгин (Жар)"