вторник, 14 септември 2021 г.

за звездите на Добруджа

Аз съм роден в Добруджа.
Роден съм в земя, където преди векове, хората когато е имало суша, са стреляли към небето, за да изплашат боговете.
Роден съм в земята на "последният римлянин",
единствения победил Атила.
Роден съм в земя, където хората са добри и гостоприемни.
Роден съм в земя, която мирише на хляб.
Житницата на България.
Наричат я "наш, земен Рай".
Роден съм в земя, която последна се е върнала в Родината Майка.
Затова сме "болни" патриоти.
И винаги верни...
Роден съм в земята на мъжете от 31-ви Силистренски пехотен полк -
Железния.
Роден съм в земята на първите християни по нашите земи.
Които никога не са спрели да бъдат такива.
Аз съм роден в земята на най-ярките звезди.
Най-красивите звезди.
Звездите на Добруджа.

събота, 11 септември 2021 г.

за Риболова на Карибите (част 6)

Преди години се оказах на семеен риболовен пикник със семейство южноамерикански индианци, на Карибите.
Обикалях изоставени плажове и кейове, в опит да "излъжа" някоя местна рибка, да захапе някой от воблерите, които бях купил в Аруба.
Шанса беше минимален, но този начин да опозная Кюрасао, ми се стори не по-лош от обикалянето на туристическите, стари и претъпкани улички.
Попаднах в беден квартал, където ме гледаха странно. Едни чернокожи момичета със златни зъби, ме попитаха какво търся, след което разбрах, че ако не търся момиче или белята си, е хубаво бързо да изчезвам от там.
В бързината не хванах улицата, по която бях дошъл.
Уличката, по която бях тръгнал, скоро ме отведе до изоставен кей. Когато го заобиколих, пред мен се разкри ивица пясък - плаж на който семейство прекарваше неделният си обед.
Бяха двама по-възрастни мъже(братя, както разбрах по-късно) с жените и децата си, имаха и възрастна жена с тях.
Риболуваха по брега - замятаха и когато някой хванеше, буйна радост обхващаше всички, които го приветстваха шумно.
Бяха запалили огън на брега и на него печяха рибките на шишчета.
Видяха смайването ми.
По-възрастният брат тръгна към мен.
Усмихнат ме поздрави. Попитах го как мога да намеря пътя към стария град. Каза, че трябва да дойде някой с мен за да ми го покаже, но точно в момента това е невъзможно, защото трябва да направят нещо и след това ще изпрати големият си син с мен до града.
Усмивката му беше добродушна.
Запознахме се. Казваше се Хосе.
Покани ме на бира.
Благодарих. Изглеждаха ми симпатични и въпреки нежеланието ми да развалям семейното събиране, нямах друг избор освен да се присъединя. Нямах никакво желание да се върна сам, при момичетата с позлатени зъби.
Хосе ме представи на всички - брат му, съпругите им ( които приготвяха обяда) и децата които тичаха наоколо.
"Мама" (възрастната жена) беше долетяла от Боливия, предната седмица и за първа Неделя беше с тях. Бяха и донесли специален, разтегателен стол - кресло.
Двама от синовете му, продължаваха да риболуват. Замятаха тежест ( тежка гайка или друго парче желязо) завързана на края на дебело влакно, намотано на бутилка от кока кола. На педя от тежестта на двадесетина сантиметров повод е прикрепена първата кука, през една педя, още една или две.
За стръв използваха парчета месо, от уловена риба.
Бутилката се държи в лявата ръка, а тежестта със заредените куки се засилва, като ласо над главата и се хвърля , в момента в който тръгне напред. Възможно е да се заметне до 20-30 метра.
Такъма дословно копира първата дънна линия, на която ме е учил вуйчо ми.
Удивих се и им казах, че така съм риболувал преди 20-на години на 5000 км от тук.
Всички се радвахме като деца.
Дадоха ми един такъм и силно се изненадаха от умението ми да го замятам.
Аз, от своя страна, показвах на големият син на Хосе, как да замята с моята спинингова макара.
Сложността и съвършенството на макарата изумяваха момчето.
Скоро успя да хване риба и това още повече го амбицира.
На плажа цареше неподправена радост и добро настроение.
Братята, бяха от континента. 
Бяха бедни. 
На острова работеха тежка работа, заедно със семействата си - в кухните и пералните на скъпите вериги хотели, които бяха окупирали туристическия бизнес. 
Днес беше почивният им ден - деня на Бог.
Бяха усмихнати и спретнати - явно облекли новите си дрехи, веселейки се по прост и неподправен начин.
Скоро обяда беше готов - печена риба, царевичен хляб и вид гуакамоле, кото бабата сипваше с лъжица в питката на всеки.
Преди да ядат всички се събраха в кръг, около огъня и казаха молитва (на испански) с благодарност към Бог, за всичко което им е дал.
Трудно ми беше да скрия сълзите си.
Споделиха храната си с мен - странният бял човек от далечна страна.
Стана време да тръгвам.
Не исках да развалям момента, като им предложа пари.
Сигурен съм, че и те не го очакваха от мен.
Извадих пръчката с макарата и трите воблера, които си бях купил от островите, и ги подадох на сина на Хосе.
Момчето не разбра какво се случва.
Помолих Хосе, да му преведе, че му пожелавам да стане голям рибар и с пръчката, която му подарявам да извади големи риби.
Момчето се изпъна като струна, разтреперано от радост.
Видях, че Хосе се просълзи.
Радвах се, че споделих Неделята с тези добри хора.
Така приключи последният ми риболов на Карибите.
На другият ден летях за Дома.
Обещах им да се върна със сина си и да риболуваме "много, много"...






за Бурите

Защото брегът,  сушата, къщите,  дългите пури, празните приказки, не са създадени за моряка... Роденият във Буря  е създаден за война. ...и ...