за Риболова на Карибите (част 6)

Преди години се оказах на семеен риболовен пикник със семейство южноамерикански индианци, на Карибите.

Обикалях изоставени плажове и кейове, в опит да "излъжа" някоя местна рибка, да захапе някой от воблерите, които бях купил в Аруба.

Шанса беше минимален, но този начин да опозная Кюрасао, ми се стори не по-лош от обикалянето на туристическите, стари и претъпкани улички.

Попаднах в беден квартал, където ме гледаха странно. Едни чернокожи момичета със златни зъби, ме попитаха какво търся, след което разбрах, че ако не търся момиче или белята си, е хубаво бързо да изчезвам от там.

В бързината не хванах улицата, по която бях дошъл.

Уличката, по която бях тръгнал, скоро ме отведе до изоставен кей. Когато го заобиколих, пред мен се разкри ивица пясък - плаж на който семейство прекарваше неделният си обед.

Бяха двама по-възрастни мъже(братя, както разбрах по-късно) с жените и децата си, имаха и възрастна жена с тях.

Риболуваха по брега - замятаха и когато някой хванеше, буйна радост обхващаше всички, които го приветстваха шумно.

Бяха запалили огън на брега и на него печяха рибките на шишчета.

Видяха смайването ми.

По-възрастният брат тръгна към мен.

Усмихнат ме поздрави. Попитах го как мога да намеря пътя към стария град. Каза, че трябва да дойде някой с мен за да ми го покаже, но точно в момента това е невъзможно, защото трябва да направят нещо и след това ще изпрати големият си син с мен до града.

Усмивката му беше добродушна.

Запознахме се. Казваше се Хосе.

Покани ме на бира.

Благодарих. Изглеждаха ми симпатични и въпреки нежеланието ми да развалям семейното събиране, нямах друг избор освен да се присъединя. Нямах никакво желание да се върна сам, при момичетата с позлатени зъби.

Хосе ме представи на всички - брат му, съпругите им ( които приготвяха обяда) и децата които тичаха наоколо.

"Мама" (възрастната жена) беше долетяла от Боливия, предната седмица и за първа Неделя беше с тях. Бяха и донесли специален, разтегателен стол - кресло.

Двама от синовете му, продължаваха да риболуват. Замятаха тежест ( тежка гайка или друго парче желязо) завързана на края на дебело влакно, намотано на бутилка от кока кола. На педя от тежестта на двадесетина сантиметров повод е прикрепена първата кука, през една педя, още една или две.

За стръв използваха парчета месо, от уловена риба.

Бутилката се държи в лявата ръка, а тежестта със заредените куки се засилва, като ласо над главата и се хвърля , в момента в който тръгне напред. Възможно е да се заметне до 20-30 метра.

Такъма дословно копира първата дънна линия, на която ме е учил вуйчо ми.

Удивих се и им казах, че така съм риболувал преди 20-на години на 5000 км от тук.

Всички се радвахме като деца.

Дадоха ми един такъм и силно се изненадаха от умението ми да го замятам.

Аз, от своя страна, показвах на големият син на Хосе, как да замята с моята спинингова макара.

Сложността и съвършенството на макарата изумяваха момчето.

Скоро успя да хване риба и това още повече го амбицира.

На плажа цареше неподправена радост и добро настроение.

Братята, бяха от континента. 

Бяха бедни. 

На острова работеха тежка работа, заедно със семействата си - в кухните и пералните на скъпите вериги хотели, които бяха окупирали туристическия бизнес. 

Днес беше почивният им ден - деня на Бог.

Бяха усмихнати и спретнати - явно облекли новите си дрехи, веселейки се по прост и неподправен начин.

Скоро обяда беше готов - печена риба, царевичен хляб и вид гуакамоле, кото бабата сипваше с лъжица в питката на всеки.

Преди да ядат всички се събраха в кръг, около огъня и казаха молитва (на испански) с благодарност към Бог, за всичко което им е дал.

Трудно ми беше да скрия сълзите си.

Споделиха храната си с мен - странният бял човек от далечна страна.

Стана време да тръгвам.

Не исках да развалям момента, като им предложа пари.

Сигурен съм, че и те не го очакваха от мен.

Извадих пръчката с макарата и трите воблера, които си бях купил от островите, и ги подадох на сина на Хосе.

Момчето не разбра какво се случва.

Помолих Хосе, да му преведе, че му пожелавам да стане голям рибар и с пръчката, която му подарявам да извади големи риби.

Момчето се изпъна като струна, разтреперано от радост.

Видях, че Хосе се просълзи.

Радвах се, че споделих Неделята с тези добри хора.

Така приключи последният ми риболов на Карибите.

На другият ден летях за Дома.

Обещах им да се върна със сина си и да риболуваме "много, много"...

за Рибарската рибна чорба (част 4)

- Виж, аз тази рецепта съм я учил от баща ми. Изкопавали са дупка в речния пясък и от там са взимали вода за чорбата. Последните години, обаче много разливи на мазут има, замърсиха реката, та не смея.

Говорим си с Пагана - шейсетинагодишен рибар, моряк и бохем, в ресторантчето му, близо до Силистренското пристанище.

Съученици сме със сина му, та последните класове на гимназията всяка Нова година, след 12, се събирахме тук.

После завършихме и се пръснахме, но все така обичам, като съм в Силистра, да мина да изям една рибна чорба при него.

Този човек, беше неизчерпаем източник на истории.

- Запомни - три вида риба (най-добре да има сом) и се варят с главите - бульона става по-силен. Сгъстяваш с картоф, в риболовен бивак, рядко ще намериш яйце и мляко за застройка.

Освен да правя чорба, Пагана ме е учил да карам платноходка.

Клас "Оптимист".

Беше основател и основен организатор на платноходният клуб в града.

Все разказваше за далечни морета и красиви жени.

Лодката с половин платно ( може би от там идва и името на класа 🙂) беше машина на времето, с която можеше да имаме свободата да стигнем навсякъде по света.

Отиде си няколко месеца след разговора ни.

Надявам се да е на място, където винаги има попътен вятър и достатъчно ром, китара и красиви жени.

Вариации на рецептата съм приготвял през годините в различи, включително и ресторантски, кухни.

За първи път, в лагерни условия, ми се отдаде случай да я приготвя, преди три години, на язовир Алино.

Бяхме се събрали три семейства ( ние, нашите и семейството на сестра ми) на летен риболовен бивак.

Язовира е тип планински, от южната страна на Витоша.

Заобиколен е от борова гора.

Бивака ни е около една прохладна, зелена поляна.

Красота, чист въздух и мирис на борова смола.

Риболова се случва основно на стената на язовира.

Въоръжаваме се всички с директни телескопи.

Шестима риболовци сме.

Решаваме да си разделим стената на "сектори" и да си спретнем леко състезание. 

Загубилия чисти целия улов.

В дясно от мен е сина ми, до него зет ми, племенника ми, сестра ми.  Баща ми застава от лявата ми страна.

Риболова започва прилично - вадим по някое кленче през 10-на минути.

Скоро, обаче баща ми ми повежда с три рибки.

Проблема е, че с напредването на деня, рибата се дърпа навътре във водоема, където е по-хладно.

Точно в моя сектор обаче, пред мен има потопено едно дърво.

Вероятно бих могъл да го заобиколя, но ще трябва да сменя такъма.

Техниката, която ще използвам се нарича болонезе. По принцип е измислена за риболов на река, в района на Болоня.

На практика построението на линията е същото, като за директен телескоп, но линията е на пръчка с макара. За да можеш да заметнеш, фиксираната плувка, трябва да е малко по-тежка - над 2гр.

Разпределям тежестите на 10 сачми по 0.2гр.всяка на по 5см., една от друга. Целта ми е да е по-фин такъма, за да не плаши рибата, когато падне във водата.

Така конструиран, такъма може да бъде заметнат до 10-на - 15-ет метра в ляво и дясно, естествено без да преча на "колегите".

Въпреки забавата за приготвянето му, такъма започва да се отплаща и скоро започвам да вадя рибки с добро темпо. 

Скоро настигам баща ми и продължавам все така.

В ранният следобед, обявяваме край на спортната импровизация.

Няма да чистя риба, така че се запътвам към лагера, да запаля огъня и да приготвя зеленчука за Рибарската рибна чорба на Пагана.

Ако имате марля, можете да завържете рибата в нея, за да не се напълни с кости, супата.

Картофи и моркови на по-големи парчета, както и скилидки нарязан чесън, са необходимият зеленчук.

Варим, докато картофите започнат да се разпадат.

Намачкваме част от тях с вилица и това "сгъстява" бульона.

Рибата се обезкостява.

Оригиналната рецепта изисква и използването на характерната за Добруджа подправка - девисил.

Рибна чорба, борова гора, добър риболов, добра компания.

Риболовно щастие.

за Тримата (част 2)

 Обади ми се преди седмица. 

Беше ранна сутрин - още не съм се разсънил. 

-Адаш, идваме в София за концерт с Дима. Ще спим у Сашо. Искаш ли да се видим? 

-Ъъъъ, с кого разговарям? 

-Аве ти колко адаши имаш ве?!

-Ей адашче, извинявай не съм се разсънил още! Не съм те чувал години, та ти нямам телефона. 

-Нищо де, вече го имаш. 

-Айде сега пак, ама по-бавно.

-Ще бъдем в София за два дни. В събота, вечер сме на концерт със Сашови и Дима. Искаш ли да се видим в Събота сутрин?

-Да. 

Ще те водя на риба.

-Ама до обяд, че следобед имаме програма.

-Аз така ходя. И аз съм с програма.

Денят е слънчев и подходящ. 

Срещаме се на входа на водоема.

Аз, адаш ми и Сашо.

Не сме се виждали от срещата на класа, преди по'чти пет години.

С адаш ми бяхме 12-ет години в един клас.

Със Сашо 5.

-И кога за последно сме били за риба? 

-Е сигурно преди 30 години. На язовира на Майор Ценович. Тогава хващах първия автобус в 5 и половина и по цял ден си хващах там. 

-Да ти беше редовен. Аз по-рядко. Май със Сашо бяхте почти ежедневно, лятната ваканция? 

-Даа. Аз с Вас двамата, всъщност там се запознах.- Отговаря Сашето.

Двамата, един за друг, сме омбрета, но това е една история от първи курс в Университета, свързана с текила, сол и готина барманка, която няма да разказвам.

-Вижте, водоема е подходящ за кратък риболов, като днешния. Ще застанем при вливалото. Трябва да захраним и да се опитаме да дръпнем риба към нас. Има шарани по 2-3 кила. Предлагам да ги търсим с директни телескопи - ще спестим време за разпъване и сабиране на такъма. Имаме 2-3 часа, общо - достатъчно за по 1-2 риби.

-Адаш, ти си домакин - действаме както казваш. Аз обаче, такива големи шарани не съм вадил на директен, да не потрошим пръчките?

-Има една особеност - когато рибата е на куката и усетиш, че "далдисва", трябва да и отпуснеш влакно, за да не скъса. Ти играеш ролята на аванса на макарата.

- Ми давай да видим, как ще стане тази работа.

Тръгваме към далечният край на водоема.

И тримата сме на ясно, че рибата, особенно когато поотрасне ( над кило), става доста плашлива. Спираме да говорим.

Стигаме до определеното място и всеки се захваща определена работа - един разпъва телескопите, друг приготвя захранка.

Разбираме се само с жестове.

За страничен наблюдател, бихме приличали на добре стокован екип.

Правилата са едни и същи, само такъмите и килограмите са повече.

Захранвам три петна, пред трима ни и риболова започва.

Скоро Сашо изтърва нещо едро. 

Въпреки това, новината е добра - рибата се е завъртяла покрай нашият бряг.

В края на първият час, закачам нещо прилично на куката.

Двамата ми приятели, оставят въдиците си.

Единият взима кеп да помогне , а другият отнася пръчките, малко по-натам, за да не ми пречат.

Показвам им техниката на "ластика".

При по-дългите, директни телескопи, наречени щеки ( достигат до 12-15 м), на върха има прикрепен ластик, който допълнително "гаси" рязкото придърпване на рибата, когато наближи брега.

В нашият случай, просто трябва да отпуснеш върха и да последваш движението, за да предотвратиш скъсване на линията.

Два пъти прекарвам рибата над кепа, като вторият път рибата си влиза в него, "като у дома".

Шаранчето е около 2кг.

Задържам го, за любимата ми рецепта "Шаран плакия", която ще хапваме днес.

Важно е, че е средата на лятото. 

В противен случай, не бих взел рибата за хапване.

Пролет и късна есен, шараните се заравят в тинята, което променя и вкуса на месото им.

Скоро, след още някоя и друга откачка, и двамата ми приятели имат по един шаран в живарника.

Решаваме, че сме отдали заслуженото на спорта и е време да пием по бира.

- И защо точно плакия?

- Плакия идва от гръцки. Означава вид тава. 

Когато се запознах с жена ми, тя беше вегитарианка. Риба ядеше, единствено от време на време и то да не ме обиди. 

Шаран плакия, обаче винаги е правила божествено! 

Даже след една такава вечеря и предложих да се оженим.

- Брат, верно ли заради плакията?!

- Луд ли си - естествено, че не! Знаеш, че е любовта на живота ми.

Просто всеки път, като готвим шаран плакия вкъщи, ме бъзика за това, че съм бил с риза, панталон, черни обувки - италиън стайл и торбичка със шаран в ръка, онази вечер.

Та доста съм я изненадал.

Естествено предложих и след вечерята.

- Наздраве брат!

- За добрия риболов!

- Наздраве омбре!

За Хищника (част 7)

 "По заповед на Щуката..."

Този Хищник лови от засада. 

Той не преследва жертвите си. 

Случва им се като неочаквана, зъбата, кошмарна паст...

Бях 30-на годишен, когато тръгнах за първата си щука.

Разказваха се много истории за хитрото чудовище.

Като градска легенда, на всеки нов водоем, където риболувах в началото на нашето столетие, местните разказваха историята за трите патици.

В общи линии, докато някой се наслаждавал на красивата гледка на езерото, в средата на което красиво плуват три (винаги са три) птици, от недрата се стрелва сянка и средната птица изчезва...

Както завърши един белобрад, ниско подстриган мъжага -

"Това не е щука, това е Щуката!"

                                                        ххххххх

Повратен момент за моята история със звяра, беше един мрачен ноемврийски ден. 

С приятел бяхме решили да закрием сезона с един класически мачов риболов.

Цял ден захранвахме и замятахме, без никакъв успех.

Имах чувството, че нещо гони рибата.

В дясно от нас имаше неголям шавар - гъсталак от тръстика.

По някое време мина един колега с комплектовка по-скоро на ловец.

Имаше удобна раница за примамките и готина, черна пръчка.

Поздрави и попита дали е удобно да похвърля покрай шавара.

Без това нямахме никакъв успех, та общо взето ни беше все едно.

След две-три замятания тъмна сянка,  атакува примамката. 

Спомена ми е как голяма паст, с остри зъби изскочи измежду тръстиките...

Беше десетина килограмова щука.

Беше зашеметяваща гледка.

Беше на една ръка разстояние от мен...

                                                        ххххххх

Щуката е върховния хищник, в нашите водоеми.

За да придобиете представа - тя има зъби и на хрилете си, за да не изпусне някоя по-малка рибка от там.

Зъбите и са покрити с антикоаголат и ако те ухапе, е много трудно да се спре предизвиканото кръвотечение.

На английски името и е Pike fish - пика, копие, на каквото и прилича.

Бях обсебен от мисълта да се преборя с такъв хищник.

Риболова на щука, наистина повече прилича на лов, отколкото на риболов.

При него трябва често да сменяш позицията и примамката.

Трябва да намериш рибата (която лови от засада) да заметнеш стръвта и да я излъжеш, че това което минава пред нея е рибка - вкусна и лесна хапка.

Не красива, не бърза, а лесна.

Това работи - не е като на Олимпиада.

Първите ми излети бяха пълен провал - десетки закачени блесни и воблери по крайбрежните дървета и нито един улов.

Скоро започнах да хващам "писалки", а малко по-късно и сносни ( над килограм) риби.

Но Хищника, да с главно Х, винаги ми се изплъзваше.

Преломен момент в историята ми се оказаха два факта, един свързан с мисленето ми и един свързан с технологиите.

Говорехме си за бизнес с приятел. 

По повод на рекламата, той изстреля - "Ако искаш голяма риба и даваш голяма стръв..."

Простичко, нали?

Втората промяна дойде с масовото навлизане на силиконовите примамки в този спорт.

Технологията ни дава, разнообразни, вкусни, цветни и относително евтини примамки.

Опита ми, съчетан с тези два факта ми дадоха търсеното предимство и в края на 2020, тръгнах за трофейния хищник.

Най-важното обаче беше, че вече не бях сам на брега.

Сина ми Петър, който междувременно беше навършил 14години, прояви желание и скоро започна да обикаля с мен пущинака, в търсене на легендарния звяр.

Събрахме известна доза студ (и опит) на брега на любими наши водоеми, в усвояване на техники на замятане и водене на примамки, като успеха ни беше променлив.

                                                         ххххххх

Пристигаме на водоема привечер.

В мълчание приготвяме пръчките - вързваме поводи и тежки, големи, силиконови примамки.

Харесвам си един шавар, на 15-на метра от брега. 

Сина ми тръгва по пътеката в дясно от мен.

При първото замятане, в момента в който примамката докосва водата, водораслите оформят голяма глава, която разтваря озъбена паст и се хвърля върху примамката.

Удара е толкова силен, че поч'ти изтървам пръчката.

Изохквам от изненада.

Сина ми се затичва към мен, питайки добре ли съм.

Още не е видял с какво се боря на линията.

Казвам му да донесе големият кеп от колата.

Моята задача е рибата да не отпусне влакното.

Знам, че плетеното влакно е много здраво и металният повод, който съм вързал, още повече, но винаги остава едно НО.

Приближавам рибата бавно до брега.

Проблема е, че чудовището има човка - цялото място на устата не е кръвоснабдено и съответно не усеща никаква болка.

Усеща единствено ярост!

Надеждата ми е, че куката се е забила достатъчно дълбоко, за да не изпусне.

Хищника се бори диво!

Не може да приеме, че е плячка.

Тръска глава, сменя посоката, не иска да се подчини на силата, която го дърпа към брега.

Сина ми се връща и като вижда чудовището, смаяно поглежда към мен.

Моля го да потопи кепа.

Надявам се да е достатъчно мъж, за да не се уплаши.

Това, което вкарваме в кепа, е плашещо.

Над десет килограма, ярост и мъст.

Озъбената уста се опитва да захапе ръката ми, когато посягам да фиксирам главата, за да извадя куката.

Виждал съм, килограмови "писалки"(малки щукички), стъпкани от риболовци, точно от страх да не ги ухапят, в този момент.

Имаме доста техника - ръкавица за да се предпазя, щипци за да отворя устата и хирургически форцепс, за да прихвана куката и да я извадя.

Отдолу, под човката, където се събират хрилните отвори, има място, мъждец, за което можете да хванете безопасно главата на рибата, ако не искате да я убивате.

Искам да изпълня една десет годишна мечта.

Поглеждам, над озъбената уста, право в очите на звяра.

Искам да го "видя".

Рибата спира да се мята.

Поглежда в очите ми.

Погледа е извънземен.

Безчувствен.

Поглед на Смърт.

Връщам я бавно във водата, от където я изтръгнах.

При "Картината рисувана от Бог".

                                                              ххххххх

Присядаме на брега със сина ми.

Паля пура. Отпивам от манерката.

Опитвам се да успокоя ритъма на сърцето си.

- Намери ли каквото търсеше, тате?

- Мисля, че да.

- Ще ми кажеш ли?

- Някой ден, момчето ми, някой ден...

Гледам хоризонта и бавно отпивам от манерката.

Залезът обагря повърхността на езерото.

с.Бистрица

2021г.

за Малбека и пъстървите (част 3)

- Госпожата иска да купи картината, пита дали може да плати с карта?

Сервитьорката стои до масата ми, прикрила табла зад гърба си.

Точно тази картина не ми се продава.

Намирам се в ресторанта, галерия А'Туин на вторият етаж на The Mall Sofia.

Две и десета имах такова заведение.

Продавах вино, добра храна, пури и изкуство.

Човекът на картината е андалусиеца Алекс.

Представи ми го Художника, на откриването на настоящата изложба, преди около месец.

Шестдесетина годишен, по-скоро нисък, корав, изпечен от слънцето, с лице на покерджия.

Бивш моряк, музикант, а както разбрах и бивш търговец на вино.

- Бойко, разбираш ли от вино?

- Откровено казано - не много. Продавам от няколко месеца и се уча.

- Бялото ти вино е боклук.(Разговорът се води на английски и думата е друга.)

- ?!

- Повечето бутилки са на 3-4 години, добро, бяло вино на повече от две е  рядкост...

Хората около нас се смълчават.

- Избери бутилка добро вино - ще го дегустираме заедно.

Рискувам, защото на витрината имам и бутилки за по 200-300 евра.(и не ми се отваря такава!)

Човекът избира червено вино - Малбек за 20 евра.

Точка в плюс.

Сервитьорката донася чаши, хапки хляб, чаши с вода и отваря бутилката.

Декантираме.

Завъртам течността в чашата.

Наслаждавам се на цвета.

След малко поемам дъх и глътка от напитката.

Премятам я в уста.

Бавно изброявам ароматите - шоколад, ванилия, горски плод.

Алекс прави същото.

- Много си добър Бойко! Усети ли тютюневата кожа?

Помирисвам калъфа на пурите си, отпивам глътка вода, помирисвам хапка хляб и отново отпивам.

- Алекс, ти си (пауза докато търся думата) адски добър!

Напрежението наоколо ни видимо спадна.

Хората се завъртат, увлечени в разговори и наслаждаващи се на изложеното изкуство.

- Бойко, ти си риболовец?

- Да. А, защо реши, че риболувам!?

- Имаш око на рибар. 

- !?

Започва обяснение на развален английски за някаква андалуска фраза.

Разказва, че е запален риболовец, даже е прекарал няколко години на риболовна яхта.

Аз казвам, че наистина обичам да риболувам, че съм стигнал до мухарския, пъстървов риболов, но не го практикувам, защото техниката е много сложна и нямам с кой да уча.

(По това време, мухарския риболов беше световен хит.

Бяха направили филм с Брат Пит и членуващите в Американската Асоциация на Практикуващите Мухарския Риболов, се бяха одесеторили, за една година.)

Стила е наистина техничен, красив и аристократичен.

- Мухарството е за актьорите приятелю! Аз хващам пъстърва с пръчка, влакно и кука.

- Нищо друго?

След кратка пауза и без абсолютно никаква промяна по лицето му, добавя -

- Ръце.

Двамата прихваме.

Метода на Алекс е действително прост и ефективен за риболов на река.

Взимаш достатъчно дълъг рибарски прът, завързваш 3-4 педи влакно.

Към него с клуб (вид рибарски възел), добавяш повод и голяма кука.

С пръчката "поставяш" куката със стръвта в избрана точка на вира, без резки движения за да не изплашиш рибата.

При кълване, се прави "къса" засечка, след което пръта се издърпва с "набиране", защото обикновено има надвесена растителност и вдигането на цялата конструкция, би било проблем.

Вечерта мина в приятни приказки.

Има хора за които знаеш, че сте от една "кръвна група".

Не можахме да се наговорим.

Разбрахме се да се видим след една година, когато пак 

щяха да са в България с приятелката му.

На следващият ден пътуваха за Буенос Айрес.

Картината беше по-скоро абстрактно изкуство.

Изобразен беше мъжки силует, който в полуанфас свири на китара.

Изглеждаше сякаш си тактува с крак и пее някоя от онези дълги, красиви, фламенко песни - за живота, любовта, смъртта...

След закриване на изложбата, една от останалите картини, ми се полагаше като организатор на събитието.

Много си бях харесал тази.

Още повече, след запознанството ми с Алекс.

Все пак, бях лоялен към Художника (автора).

Сега щях да я продам.

Госпожата си допи кафето и плати с дебитна карта.

Свалихме картината от стената и я опаковахме в подаръчна хартия.

Човекът, за когото е подаръка, е по-голям късметлия от мен днес!

Пиех кафе с Художника, няколко седмици след закриването на изложбата.

Алекс го бяха убили.

Наръгали го с нож, в нощен бар, в Аржентина.

Опитвал се да спаси чуждо момиче.

Приятелката му го беше погребала в Андалусия.

С Алекс, нямаше как да се видим вече...

Същият ден се чух със съпругата ми.

Исках да организирам нещо с което да "изпратя" в спомените си, този невероятен човек.

По нейно предложение, запазих за уикенда места в хотел, който предоставяше възможност за риболов на пъстърви в Дивото.

Хотелчето беше току що построено, по някакви Европейски програми.

Имаха собствен развъдник за пъстърва и освен това зарибяваха околните старопланински реки.

Използвах, леко модернизиран, метода на Алекс - пръчката ми беше с макара.

Взех си едно "помощниче" от хотела, син на Главния готвач, и цял ден обикаляхме вировете на близката река.

Наловихме доста риба - част от нея пуснахме, част дадох на помощника ми. 

Запазих си две пъстърви, които оставих да ми приготвят в хотелската кухня.

Вечерята беше на терасата, под лятното, звездно небе на Стара планина.

Отворихме бутилка Малбек.

За първи път открих колко добре се съчетава с пъстърва, ако тя е приготвена с пикантна коричка.

Готвачът се беше постарал.

Хляба беше домашен, подарък от шефа.

Зеленчуците и сирената - от био стопанството на хотелчето.

Вечерята беше приятна, от онези на които разговора и красотата на събеседничката, допълват перфектно останалото.

Темите се появяваха една след друга и сякаш не искаха да свършват.

Все пак, звездите започнаха да избледняват.

Дойде време за последният тост.

Той беше за Алекс - 

непознатия приключенец, който ме научи да ловя пъстърва.

Наздраве amigo! 

Farewell!

за "Най-добрия риболов" (част 1)

"Кой е най-добрия ти риболов?"

Паса ми е подаден от приятелчето в дясно от мен.

Стоим в полутъмно сепаре на нашумял бар.

В чашите има питиета, от които се налива по "един пръст".

Срещу мен стои Звездата.

До него е бизнес мениджъра му.

Моят човек знае, че съм ловувал Блу Мерелин (рибата от "Стареца и морето") на Карибите и иска да ме представи в добра светлина пред Звездата.

Досега говореше мениджъра - хвалеше Звездата, напомняше успехите му, поставяше "репери" на бъдещото ни сътрудничество.

Бяха ме намерили те.

Не понасям мъже които се здрависват с "увиснала" ръка.

Мъжа пред мен, ми беше подал ръка на "принцеса" и беше притихнал, изчаквайки да го "нахвалят".

След като изложиха невероятното си предложение (характерно за киноиндустрията) да ги храним много добре (тях и екипа им) известно време безплатно, срещу което да поместят логото ни във финалните надписи на филма, 

и след като не получиха никаква реакция от мен, 

разговорът беше много неловко замрял.

Явно бяхме минали на автомобили, жени и хобита...

"Едни караси - отговорих- на един язовир"

"Какво е Карас?" попита Звездата.

"Каракуда."

"!..."

"Бях с баща ми и сина ми."

"Като бях малък, много си мечтаех, баща ми да ме заведе на риба."

"И аз..."

                                                    ххххххх

В детството ми, баща ми винаги пътуваше.

Беше в треньорския щаб на националният отбор по джудо и често отсъстваше от вкъщи.

На риболов ме е водил вуйчо ми.

Когато се ожених и след година се разбра, че очакваме син, веднага се записах в клуб по спортен риболов.

Исках да бъда компетентен, когато един ден водя сина си на риба.

                                                     хххххххх

Беше лятото на 2016.

Бях в Силистра да "взема" Петър, след лятната ваканция при баба и дядо.

Времето беше съвпаднало с периода на варене на ракията от сини сливи.

Бях с баща ми "на казан" - малка сграда в края на селото, в която е инсталирана системата за дестилиране на алкохол . 

Бяхме насипали "материала" и запалили огъня. 

Оставаше да се поддържа постоянна температура и да се чака.

Малкият чардак, пред старата сграда, се използваше като втори ХоРеМаг (кръчма) на селото.

Минаваха всякакви образи и се застояваха на приказка.

Тогава за първи път чух за "Язовира на трите чучура".

Беше го взел под аренда, един наскоро завърнал се от Англия, "мой набор"(човек на моята възраст, с когото би трябвало да сме били в казарма по едно и също време).

Разговаряхме за Англия, за английския риболов и английските жени.

Човекът сподели бизнес плана си - да направи язовир за английски риболов в Нищото.

Говорил с кмета и поч'ти му дали водоема, но видял че има проблем на стената и затова го "изпускал", за да може да я диагностицира.

По-едрата  риба я били обрали с мрежи, така че останали само карасчета, които след два дни ще са на сухо и ще измрат, ама - "такъв им бил късмета".

Попитах го има ли проблем да риболувам, докато още има вода в язовира.

Отговори ми, че ако някой ме попита "какво и що", да му дам неговият телефон, той ще се разправя.

Такива приятелства се зараждат само над кратунка, пълна с току що проточила се, сливова ракия.

                                                    ххххххх

Язовира наистина беше в Нищото.

Скрит сред хълмовете на Добруджа, в края на губещ се в тревата, криволичещ, коларски път.

Захранваше го стара каменна чешма с три чучура, от които бликаха силни струи вода.

Никой не помнеше кой и кога я е направил.

Буквите бяха избелели и изпочупени, написани на отдавна забравен език.

Водата беше прохладна и сладка. 

Истински глътки Живот.

Бяхме набързо приготвили три въдици, за директен риболов на плувка.

Това е най-старият, спортен метод за ловене на риба.

Твърдят, че е измислен в китайският императорски дворец, много преди новата ера.

Това е и първият метод, който се изучава когато започнеш да риболуваш.

Имаш дълга пръчка, на която е завързано влакно, на което имаме индикатор за кълване (плувка), кукичка и тежест, която да я задържи на дъното.

Бяхме понабрали стръв (според възможното от градината) и минути по-късно успяхме да намерим подходящо място където да можем да застанем един до друг.

Баща ми, аз и десет годишният ми син.

Успях набързо да обясня на всеки какво да прави и скоро започнахме да издърпваме на брега, риба след риба.

Удоволствието беше неописуемо!

Приключението беше заличило годините помежду ни.

И тримата се радвахме като деца на всяка рибка и се мръщехме за всяка изпусната.

Дълго след като се бяхме прибрали вкъщи и баща ми учи сина ми, как "всеки ловец трябва да се погрижи за улова си", продължаваха описанията на засечките, изпуснатите риби и извадените такива.

Вечерята започна с Богоровска салата и сливова ракия и нестихващи спорове, колко точно голяма е била "онази третата", дето се откачи точно преди брега...

Най-хубавия риболов в живота ми!

                                                    ххххххх

Допих течността в чашата си.

Обясних, че храната струва пари и че единствената смислена реклама, която ще получа от продукцията им, ще бъде от уста на уста, защото ще ядат наистина "вкусна и прясна храна".

Казах им, че ако работим съм сигурен, че ще се обадят отново да работим заедно.

Но ще трябва да си я предплатят, ако искат да работят с мен.

Пожелах приятен ден на всички и се отправих към осветените стълби, от които се излизаше навън.

Бистрица

06.2021

за Перфектния момент (част 8)

Преди много време, когато се готвех за живота който ми предстои, често умувахме с приятели какво е Щастието.

Стигахме до извода,че то е миг.

Перфектния миг, когато всичко е ясно и подредено.

Много по-късно го нарекох "Усмивката на Бог".

Мига без страх и притеснения.

Мига в който знаеш, че всичко ще е наред.

После всички се втурнахме да го търсим.

Имахме своите възходи и падения.

Мигове на триумф, адреналин, любов, на покорени върхове, оргазми и алкохолно опиянение.

Толкова различни мигове.

Различни от съвършенния.

Мига на любов, спокойствие и благодарност.

В който всичко се подрежда.

Отговора на големия въпрос.

Знам, че всеки го е усещал.

Аз лично, започнах по време на дългите си риболовни излети, в края на първото десетилетие на нашия век.

Не се получи веднага.

В началото и не знаех, че е това.

Появи се по-късно.

Всички, които не ходят за риба, сигурно си мислят, че говоря за момента в който кълве, или в който извадиш големия рибок.

И аз бях изненадан, когато открих, че Мига, няма нищо общо с тези моменти.

Това е Мига на съвършенство, когато усетите Усмивката.

Езерото се изглажда, цветовете са в перфектна хармония, всичко притихва.

Умората, тревогата, съмненията изчезват.

И всичко се подрежда.

Перфектния момент.

Усмивката на Бог -

Пожелавам Ви го!

2017г.

за Ловеца на шарани (част 5)

 

През осемдесетте години на миналия век, бях слабовато, високо и много срамежливо  момче.

Заеквах и трудно общувах с връстниците си.

Обичах да  прекарвам летните ваканции на село, обикаляйки околните язовири и риболувайки.

На риболов не се изисква да говориш, напротив препоръчително е да мълчиш...

На основните неща ме е учил вуйчо ми – запален рибар, мъжкар, шаранджия.

Той беше строг, но добронамерен учител.

Учеше ни, с братовчед ми, как да „връзваме кукички“, как да съберем линия,как да измерваме дъното и да си направим плувка от перо.

Имаше много пръчки с макари и в очите на хлапака, който бях, тези съоръжения представляваха върха на инженерната наука.

Бяха недостижими за мен, но естествено си мечтаех един ден да имам и аз такива и да замятам, така точно и далеч, като вуйчо.

В онези езера и в онези години шарана винаги е бил най-желания и най-големия възможен  улов.

Наричахме го галено Шарко.

Имаше митичен статут - вечно изплъзващ ни се и вечно желан.

Хващахме основно карастчета, костурчета, имаше и царички.

Когато между тях имаше и шаранче обаче, знаехме, че риболова е бил успешен.

Уловената риба, се сравняваше, оглеждаше, но винаги печелеше хваналия повече шаранчета.

С дълбоко неразбиране на концепцията „Хвани и пусни“ - улова можеше да бъде изяден, затворен в буркани, подарен, продаден, но не и пуснат обратно.

Последното се приемаше като дълбоко неуважение към късмета…

Разказваха се истории, за далечни места и големи шарани, за голяма слука и хубави години.

 

                                                          ХХХХХХХ

 

В средата на деветдесетте, се преместих да живея, в столицата.

Когато се срещахме с вуйчо ми, историите за шарани и риболови продължаваха.

Той никога не загуби тази си страст.

Продължаваше да пътува до незнайни места из Добруджа, в търсене на митичната риба – по- голяма и по-хитра от всички.

Имаше нещо чисто и красиво в тази риба.

Тя не беше мършояд, като сома, не беше и чисто тревопасна, като платиката. Обичаше хубави аромати, като ягода и ванилия, също като нас.

В края на първото десетилетие на нашия век, се бях запалил по риболова „на косъм“.

Техниката даваше възможност да се извадят наистина огромни шарани. По това време все още нямаше много такива във водоемите ни, но в Англия, където беше създаден, метода даваше невероятни резултати.

Твърдяха, че в момент на прозрение, създателят му, откънал рус косъм от косата на жена си ( този момент ми е любим). С него завързал стръвта за куката, изнасяйки я на 3-4 сантиметра от острието и с това поставил началото на нов стил в риболова на шарани, както и на семеен скандал,

Предполагам, че той е утихнал в следствие на огромните приходи, които идеята му инкасирала.

Шараните са умни животни, които могат да се учат от опита си.

За да пораснат големи, те трябва да бъдат пускани, след като бъдат хванати, което се случва много пъти.

Учейки се от опита си обаче, те започват да проучват стръвта – побутват я, засмукват я леко. Ако им заприлича на капан, просто я подминават.

Отделяйки я от куката, ние им даваме перфектната стръв – вкусна, добре изглеждаща.

Когато я погълнат, тя провлачва куката след себе си.

 

                                                              ХХХХХХХ

 

През лятото на 2019 , сключих добра сделка за бизнеса си и реших да се наградя с подходящи пръчки, за този вид риболов.

Повечето неща – сигнализатори, стойки, подходящи макари и монтажи имах от преди това.

Имах познанията, опита и няколко извадени риби по към 2-3 кг.

За десетината години, които не бях практикувал, рибите в язовирите ни бяха поотрастнали.

На 28-ми август, бях комплектован и реших да направя кратък излет,  на познат за мен водоем, стопанисван от собственика на риболовния клуб в който членувам.

Целта беше по-скоро да прогоня екипировката.

Забавлявахме се с едно случайно озовало се до мен, на водоема, рибарче.

Учех го как да конструира монтаж „въртолет“ и „линия“.

Бях заметнал два монтажа, като за стръв използвах по три царевични зърна, с различни вкусови добавки.

Както казваше вуйчо ми - „Ако не знаеш на какво кълве – пробвай с царевица, поне не е скъпа.“

Клуба работеше до 19 часа и към 18 и 30, след едно леко „побутване“ на стръвта, вече се подготвях да регистрирам едно борбено капОчино, както обичаме да се изразяваме.

Десетина минути по-късно, десния сигнализатор изпищя и влакното започна да се развива.

Засякох и новата ми пръчка се огъна, като тръстика в ръцете ми.

Беше нещо голямо!

Овладях емоцията и започнах да се боря по всички правила – не бързаш за да не скъсаш, но не оставяш рибата да отпусне влакното, за да не се откачи.

… и се молиш като луд, да си вързал правилно всички възли и никоя част да не ти изневери.

Десетина минути по-късно, учих момчето, как да работи с кеп (мрежата с дръжка с която рибата се издърпва на брега).

След няколко опита той успя да извади на брега, около 5 килограмов шаран.

Не знам колко точно тежеше, защото нямах шанс да го претегля, снимам и третирам с антибиотична паста.

В този момент изпищя левия сигнализатор и засякох.

На линията беше, най-големия шаран който някога бях хващал.

Шарана се бори по специфичен начин, когато е на куката.

Плува успоредно на брега и рязко сменя посоката, обръщайки се на 180 градуса.

Най-опасно е когато наближи брега.

Тогава го и видях за първи път.

Линията опъваше нещо огромно!

Когато помощника ми го видя, се развика от радост.

Скарах му се и му казах да потопи кепа и да не мърда.

Малко преди да се предаде и след като е поел въздух ( който го обезсилва), шарана събира сили за последна, мощна атака.

Отново рязко сменя посоката и разтърсва глава.

В много случаи, това е момента на откачане.

Момент на върхово усилие и за ловеца и за животното.

Помощника ми толкова се вълнува, и рибата е толкова голяма, че не може да я събере в кепа.

Три пъти, успявам да прекарам рибата над кепа, а той не успява да я хване в мрежата.

Усилието е много голямо, пръчката и влакното са опънати и звънят като струни.

Ушите ми също звънят.

Не мисля, че с една ръка ще успея да удържа животното, докато с другата държа кепа.

Помощника ми се отказва и се затичва към изхода на водоема да повика помощ.

Оставаме сами.

Аз и шарана от сънищата.

Аванса отново свири, отново намотавам влакното притегляйки го към мен.

Вкопчени в борба, от двете страни на една тънка, прозрачна нишка.

Красива метафора.

Не искам да го убия, искам да го победя!

Потта се стича в очите ми.

Замислям се, че ако не извадя шарана и куката остане забита в него, вероятно ще умре.

Решавам, че ще сляза от кея, на който се намирам, във водата.

Ще се опитам да газя или да плувам, но поне да го освободя от куката.

…а стиска ли ми да скоча в мътилката?

Приготвям се да скоча.

С периферното си зрение виждам, че по кея се задава човек.

Питам го дали може да работи с кеп.

Казва, че е шампион в някакъв вид спинингов риболов и ако искам може да помогне.

Дали искам, Господи!!!

След минути рибата е на кея.

Снимките са професионални, колегата има опит.

Шарана е 15+ кг., красив, огледален.

Вдъхва усещане за спокойствие и сила.

Не се мята.

Принадлежи на чужд, загадъчен свят.

…където го и връщам.

Картината рисувана от Бог.

 

                                                      ХХХХХХХ

 

Същият месец, вуйчо ми получи мозъчен инсулт. Беше почти парализиран и говореше много трудно.

Когато, в края на есента бях в Силистра и минах да го видя.

Беше се смалил, не искаше да приеме положението в което беше, плачеше често…

Реших да му покажа снимката на Шарко за да го поразсея.

Много бавно и с мъка каза – “Пет-шест”, сочейки снимката и правейки жест с ръка за “около”.

Изсмях се и му казах, че е 15+ кг., да обърне внимание колко е дълъг, като го сравни с ширината на раменете ми и че едвам го държа и….

Сепнах се, защото беше поруменял и се смееше щастливо.

Бях се вързал …

 

На 31.12.2019 г. вуйчо ни напусна, след като получи втори, масивен, мозъчен инсулт.

Погребахме го в първия ден на Новата година.

 

 “Отиде си Ловеца на шарани

и ще замята вече в други езера.

Ще може да прегърне нашите близки,

на мястото „блаженно и спокойно“,

да се усмихва след смъртта!”

 

                                                       ХХХХХХХ

 

Беше няколко дена, след отварянето на държавата след първия локдаун - някъде в началото на юни.

Бях на същото езеро.

Разпитвах собственика, какво има-какво няма, как са след тежките месеци на изолация.

Бате Жоро ми каза:

“ Всичко е наред и това ще мине.

Аз обаче знаех, че ще се случи...

Първият ден след Нова година, най-големия ни шаран, онзи дето го беше хващал миналото лято, умря.

Намерихме го изплувал на брега, а от очите му капеше кръв, като че плаче.

Виж, аз знам, че ти не вярваш в такива неща, и най-вероятно ще кажеш, че е получил някакъв кръвоизлив, нещо там - мозъчен инсулт, нали все разправяш, че са много умни, ама …“

                                                                                                                  с.Бистрица

                                                                                                                   12.2020 г.