за Бягството (и спомените)

Пак бягам

по поляните на сънищата,

сълзите ми изсъхват

от вятъра на спомените,

кръвта засъхва

по изнаранените крака.

Пак бягам

по жарта на сънищата,

потта изсъхва

по челото ми.

Пак бягам...

,а е време май да спра?🙂

за Живота

 

Не ми се ще в края на 2020 да си говорим приповдигнато, отново за лимона и лимонадата – мисля, че това далеч не изчерпва темата.

Наскоро говорих с приятел.

Ставаше дума за мой близък, който почина защото отказа да си пие хапчетата.

И да се промени.

И мисля, че точно това изчерпва темата.

Възможността да приемаш промяната и да се променяш е Живот.

Тази си възможност губим с годините, както губим гъвкавостта на ставите си.

Но това не променя правилата – движението е Живот, неподвижността е Смърт.

През тази година загубих бизнес, обекти, пари, познати, приятели, както и не толкова близки.

Преболедувах COVID19 – гадно е!

За първи път на Бъдни вечер не бях с родителите си.

Страдах.

Имах невероятно красиви моменти - пих кафе във Виена, плаках пред стара картина, спах в Пустошта с ята очакващи своя вятър, плавах в непознати води, спечелих нови приятели, видях безпаметен героизъм, запалих се по нов спорт, започнах нов бизнес.

Живях.

Пожелавам на всички Ви да изберете Живот!

Защото само този ни избор ни прави свободни.

Защото този ни избор ни доближава до Бог.

И когато през новата 2021 страдаме, нека не забравяме, че Бог дава на всеки, само толкова колкото може да понесе.

Но аз съм сигурен, че ще имате, и ви ги пожелавам, и многото мигове на щастие.

Мигове на Живот!

И нека мислите и мечтите ни са свободни като птиците, подхванати от дълго чакания вятър!

Пожелавам Ви Живот!

Честита 2021!

за Перфектния момент (част 8)

Преди много време, когато се готвех за живота който ми предстои, често умувахме с приятели какво е Щастието.

Стигахме до извода,че то е миг.

Перфектния миг, когато всичко е ясно и подредено.

Много по-късно го нарекох "Усмивката на Бог".

Мига без страх и притеснения.

Мига в който знаеш, че всичко ще е наред.

После всички се втурнахме да го търсим.

Имахме своите възходи и падения.

Мигове на триумф, адреналин, любов, на покорени върхове, оргазми и алкохолно опиянение.

Толкова различни мигове.

Различни от съвършенния.

Мига на любов, спокойствие и благодарност.

В който всичко се подрежда.

Отговора на големия въпрос.

Знам, че всеки го е усещал.

Аз лично, започнах по време на дългите си риболовни излети, в края на първото десетилетие на нашия век.

Не се получи веднага.

В началото и не знаех, че е това.

Появи се по-късно.

Всички, които не ходят за риба, сигурно си мислят, че говоря за момента в който кълве, или в който извадиш големия рибок.

И аз бях изненадан, когато открих, че Мига, няма нищо общо с тези моменти.

Това е Мига на съвършенство, когато усетите Усмивката.

Езерото се изглажда, цветовете са в перфектна хармония, всичко притихва.

Умората, тревогата, съмненията изчезват.

И всичко се подрежда.

Перфектния момент.

Усмивката на Бог -

Пожелавам Ви го!

2017г.

за Ловеца на шарани (част 5)

 

През осемдесетте години на миналия век, бях слабовато, високо и много срамежливо  момче.

Заеквах и трудно общувах с връстниците си.

Обичах да  прекарвам летните ваканции на село, обикаляйки околните язовири и риболувайки.

На риболов не се изисква да говориш, напротив препоръчително е да мълчиш...

На основните неща ме е учил вуйчо ми – запален рибар, мъжкар, шаранджия.

Той беше строг, но добронамерен учител.

Учеше ни, с братовчед ми, как да „връзваме кукички“, как да съберем линия,как да измерваме дъното и да си направим плувка от перо.

Имаше много пръчки с макари и в очите на хлапака, който бях, тези съоръжения представляваха върха на инженерната наука.

Бяха недостижими за мен, но естествено си мечтаех един ден да имам и аз такива и да замятам, така точно и далеч, като вуйчо.

В онези езера и в онези години шарана винаги е бил най-желания и най-големия възможен  улов.

Наричахме го галено Шарко.

Имаше митичен статут - вечно изплъзващ ни се и вечно желан.

Хващахме основно карастчета, костурчета, имаше и царички.

Когато между тях имаше и шаранче обаче, знаехме, че риболова е бил успешен.

Уловената риба, се сравняваше, оглеждаше, но винаги печелеше хваналия повече шаранчета.

С дълбоко неразбиране на концепцията „Хвани и пусни“ - улова можеше да бъде изяден, затворен в буркани, подарен, продаден, но не и пуснат обратно.

Последното се приемаше като дълбоко неуважение към късмета…

Разказваха се истории, за далечни места и големи шарани, за голяма слука и хубави години.

 

                                                          ХХХХХХХ

 

В средата на деветдесетте, се преместих да живея, в столицата.

Когато се срещахме с вуйчо ми, историите за шарани и риболови продължаваха.

Той никога не загуби тази си страст.

Продължаваше да пътува до незнайни места из Добруджа, в търсене на митичната риба – по- голяма и по-хитра от всички.

Имаше нещо чисто и красиво в тази риба.

Тя не беше мършояд, като сома, не беше и чисто тревопасна, като платиката. Обичаше хубави аромати, като ягода и ванилия, също като нас.

В края на първото десетилетие на нашия век, се бях запалил по риболова „на косъм“.

Техниката даваше възможност да се извадят наистина огромни шарани. По това време все още нямаше много такива във водоемите ни, но в Англия, където беше създаден, метода даваше невероятни резултати.

Твърдяха, че в момент на прозрение, създателят му, откънал рус косъм от косата на жена си ( този момент ми е любим). С него завързал стръвта за куката, изнасяйки я на 3-4 сантиметра от острието и с това поставил началото на нов стил в риболова на шарани, както и на семеен скандал,

Предполагам, че той е утихнал в следствие на огромните приходи, които идеята му инкасирала.

Шараните са умни животни, които могат да се учат от опита си.

За да пораснат големи, те трябва да бъдат пускани, след като бъдат хванати, което се случва много пъти.

Учейки се от опита си обаче, те започват да проучват стръвта – побутват я, засмукват я леко. Ако им заприлича на капан, просто я подминават.

Отделяйки я от куката, ние им даваме перфектната стръв – вкусна, добре изглеждаща.

Когато я погълнат, тя провлачва куката след себе си.

 

                                                              ХХХХХХХ

 

През лятото на 2019 , сключих добра сделка за бизнеса си и реших да се наградя с подходящи пръчки, за този вид риболов.

Повечето неща – сигнализатори, стойки, подходящи макари и монтажи имах от преди това.

Имах познанията, опита и няколко извадени риби по към 2-3 кг.

За десетината години, които не бях практикувал, рибите в язовирите ни бяха поотрастнали.

На 28-ми август, бях комплектован и реших да направя кратък излет,  на познат за мен водоем, стопанисван от собственика на риболовния клуб в който членувам.

Целта беше по-скоро да прогоня екипировката.

Забавлявахме се с едно случайно озовало се до мен, на водоема, рибарче.

Учех го как да конструира монтаж „въртолет“ и „линия“.

Бях заметнал два монтажа, като за стръв използвах по три царевични зърна, с различни вкусови добавки.

Както казваше вуйчо ми - „Ако не знаеш на какво кълве – пробвай с царевица, поне не е скъпа.“

Клуба работеше до 19 часа и към 18 и 30, след едно леко „побутване“ на стръвта, вече се подготвях да регистрирам едно борбено капОчино, както обичаме да се изразяваме.

Десетина минути по-късно, десния сигнализатор изпищя и влакното започна да се развива.

Засякох и новата ми пръчка се огъна, като тръстика в ръцете ми.

Беше нещо голямо!

Овладях емоцията и започнах да се боря по всички правила – не бързаш за да не скъсаш, но не оставяш рибата да отпусне влакното, за да не се откачи.

… и се молиш като луд, да си вързал правилно всички възли и никоя част да не ти изневери.

Десетина минути по-късно, учих момчето, как да работи с кеп (мрежата с дръжка с която рибата се издърпва на брега).

След няколко опита той успя да извади на брега, около 5 килограмов шаран.

Не знам колко точно тежеше, защото нямах шанс да го претегля, снимам и третирам с антибиотична паста.

В този момент изпищя левия сигнализатор и засякох.

На линията беше, най-големия шаран който някога бях хващал.

Шарана се бори по специфичен начин, когато е на куката.

Плува успоредно на брега и рязко сменя посоката, обръщайки се на 180 градуса.

Най-опасно е когато наближи брега.

Тогава го и видях за първи път.

Линията опъваше нещо огромно!

Когато помощника ми го видя, се развика от радост.

Скарах му се и му казах да потопи кепа и да не мърда.

Малко преди да се предаде и след като е поел въздух ( който го обезсилва), шарана събира сили за последна, мощна атака.

Отново рязко сменя посоката и разтърсва глава.

В много случаи, това е момента на откачане.

Момент на върхово усилие и за ловеца и за животното.

Помощника ми толкова се вълнува, и рибата е толкова голяма, че не може да я събере в кепа.

Три пъти, успявам да прекарам рибата над кепа, а той не успява да я хване в мрежата.

Усилието е много голямо, пръчката и влакното са опънати и звънят като струни.

Ушите ми също звънят.

Не мисля, че с една ръка ще успея да удържа животното, докато с другата държа кепа.

Помощника ми се отказва и се затичва към изхода на водоема да повика помощ.

Оставаме сами.

Аз и шарана от сънищата.

Аванса отново свири, отново намотавам влакното притегляйки го към мен.

Вкопчени в борба, от двете страни на една тънка, прозрачна нишка.

Красива метафора.

Не искам да го убия, искам да го победя!

Потта се стича в очите ми.

Замислям се, че ако не извадя шарана и куката остане забита в него, вероятно ще умре.

Решавам, че ще сляза от кея, на който се намирам, във водата.

Ще се опитам да газя или да плувам, но поне да го освободя от куката.

…а стиска ли ми да скоча в мътилката?

Приготвям се да скоча.

С периферното си зрение виждам, че по кея се задава човек.

Питам го дали може да работи с кеп.

Казва, че е шампион в някакъв вид спинингов риболов и ако искам може да помогне.

Дали искам, Господи!!!

След минути рибата е на кея.

Снимките са професионални, колегата има опит.

Шарана е 15+ кг., красив, огледален.

Вдъхва усещане за спокойствие и сила.

Не се мята.

Принадлежи на чужд, загадъчен свят.

…където го и връщам.

Картината рисувана от Бог.

 

                                                      ХХХХХХХ

 

Същият месец, вуйчо ми получи мозъчен инсулт. Беше почти парализиран и говореше много трудно.

Когато, в края на есента бях в Силистра и минах да го видя.

Беше се смалил, не искаше да приеме положението в което беше, плачеше често…

Реших да му покажа снимката на Шарко за да го поразсея.

Много бавно и с мъка каза – “Пет-шест”, сочейки снимката и правейки жест с ръка за “около”.

Изсмях се и му казах, че е 15+ кг., да обърне внимание колко е дълъг, като го сравни с ширината на раменете ми и че едвам го държа и….

Сепнах се, защото беше поруменял и се смееше щастливо.

Бях се вързал …

 

На 31.12.2019 г. вуйчо ни напусна, след като получи втори, масивен, мозъчен инсулт.

Погребахме го в първия ден на Новата година.

 

 “Отиде си Ловеца на шарани

и ще замята вече в други езера.

Ще може да прегърне нашите близки,

на мястото „блаженно и спокойно“,

да се усмихва след смъртта!”

 

                                                       ХХХХХХХ

 

Беше няколко дена, след отварянето на държавата след първия локдаун - някъде в началото на юни.

Бях на същото езеро.

Разпитвах собственика, какво има-какво няма, как са след тежките месеци на изолация.

Бате Жоро ми каза:

“ Всичко е наред и това ще мине.

Аз обаче знаех, че ще се случи...

Първият ден след Нова година, най-големия ни шаран, онзи дето го беше хващал миналото лято, умря.

Намерихме го изплувал на брега, а от очите му капеше кръв, като че плаче.

Виж, аз знам, че ти не вярваш в такива неща, и най-вероятно ще кажеш, че е получил някакъв кръвоизлив, нещо там - мозъчен инсулт, нали все разправяш, че са много умни, ама …“

                                                                                                                  с.Бистрица

                                                                                                                   12.2020 г.

за Загубените битки (част 8)

Отдавна исках да напиша това - равносметката ми за всички "ариергардни" битки, 

обречените, 

тези с невъзможната "победа".

Преди години, бях още млад и неопитен предприемач , бях особенно горд  с това, че "никога не съм загубил битка".

В един есенен ден, присъствах на джудо среща между възрастен Сенсей ( яп.учител) и много по-младият му ученик.

Вообще не разбирах кому бе нужно! 

Исках веднага да прекратят - така или иначе изхода бе ясен...

Сенсеят ме погледна и с възпиращ жест, ми каза " Това е джудо, отдръпни се..."

Безпокоях се, че беше попаднал в капана на битка, която "не може да откаже".

В завършека на уморения ден, залата бе окъпана в светлина.

Стария, покрит с белези воин, беше събрал всичко което има - опит, спомени и смелост, препасал остарялата си дреха, застанал в средата на червения квадрат. 

Беше красива гледка, като танц - атака, защита, отново атака.

Тялото му го предаваше, губеше точка след точка, задъхан и все по-бавен, но продължаващ борбата.

Атака, защита, атака...

По-младият победи.

Аз исках да размажа  физиономията му.

Светлината, бавно преминаваше в залез.

Старецът, задъхано ми каза - "Ти не разбираш."

Отне ми много време.

И много белези.

Сега мисля, че знам.

В онзи есенен ден, Ученика почете учителя, като се бори с него като с равен - без унизително съжаление и без подигравки.
Учителя почете Бог, като не се отказа и направи всичко на което бе способен за да победи.
Единствен аз не бях на място - с жалкия си страх да не разрушят илюзията ми за възможна непобедимост.
Войните, можем да покажем почитта си към Бог, единствено с битките си.
Не можем да ги отказваме, защото знаем, че не ние ги избираме...

Можем само да направим най-доброто на което сме способни.

И да се молим, за милостта му...

Нека днес, думите ми на почит, са за всички онези, които не са се пречупили.

За всички онези, които не могат да откажат битка.

За всички онези, застанали на червения ръб на квадрата.

Тези които няма как да победят.

                                                  ...но няма и да отстъпят...

Простете ми братя!

Бойко Петров Цвятков 

"Дори да си сключил зъби до болка и пръстите ти да препукват от стискане, 

радвай се, защото живееш. 

Радвай се на тюркоазеното небе и на рубинения залез. 

Радвай се на перлените капки на дъжда, просто защото така е редно. Радвай се с отчаяната радост на изпонаранения войн. 

Нека битката е изгубена, но нали флагът е вдигнат, не си захвърлил оръжието, не си побягнал позорно, защото няма как да побегнеш. 

И можеш само да устоиш до края. 

И когато вече нямаш нищо, 

радвай се с висшата радост за своите ближни. 

Радвай се на чуждата любов и на звъна на смеха на децата, които не са твои. 

Дори когато небесата сякаш се сгромолясат, радвай се. 

И в дъжд, и в киша, радвай се. 

Радвай се и ликувай, 

презри болката, 

защото твоето име е Човек!"

Епископ Лонгин (Жар)"

за Миналото

Има един момент във филма "Мера според мера", където главният герой Дилбер Танас, сънува мъртвите си другари, които го канят на вечеря. Искат да им налови риба и да "повечерат".

Тогава, този който го вика, се обръща към него с 

"Танасе, мъже сме били, Господи, чиновници нé сме биле...."

И така обобщава живота на едно цяло поколение.

Много обичахме този филм и много го гледахме, цитирахме, пяхме, през деветдесетте.

Никога не си дадохме сметка, колко мъка и самота има в тези думи...

Преди години, когато затворих нощните заведения, които бях създал от нулата и които имах честта да ръководя, през първите десет години на нашия век, стана така, че ми се наложи да цитирам тези думи в разговор със сестра ми.

Беше момент на равносметка - хората с които гледахме филма, бяха побързали, с радост, да надянат костюми и да си осигурят материалните придобивки на средната класа. 

Повечето, бяха надебелели, бяха се възпроизвели и споделяха снимки на храна и екзотични места, в социалните мрежи.

Сравняваха колите, жените си, това къде живеят - град, квартал, брой спални.

Имах възможност, макар и с малко закъснение, да се присъединя...

Разказвах това с тъга, за всички, които бяха изчезнали по пътя...

Всички с които се канехме да променим света.

Да изживеем мечтите си.

После разбрах, че ако и аз направя това, никога няма да мога да кажа тези думи на сина си.

Никога няма да мога да му покажа белезите по ръцете си, 

зарасналия, счупен крак.

Как се пали огън, на снега.

Как се лови риба.

Как се тича с вятъра.

Как се бивакува в пустошта.

Как се бяга след мечта.

Как се пече месо.

Как се обича жена.

Как се познава доброто вино.

Вкуса на хубав бърбън и добра пура, когато се прибереш у дома след приключение...

Та, така сине -

"Мъже сме били, 

Господи, 

чиновници - 

нé сме биле...."

Баща ти.

с.Бистрица, 2020г.

за Затлъстяването

Съвременното хранене е поредица от недуразумения - обръщаш внимание на храната, плащаш скъпо и нямаш гаранция за качество.Не ти пука, ядеш боклуци, дебелееш – отново плащаш прескъпо.

Модерните диети постоянно се сменят – въглехидратна, протеинова, кетонна, разделно хранене, Зона. Това, което ги обединява е , че често не можеш да си представиш как ще ядеш така до края на живота си.

Живеем в най-интересните времена от зората на човечеството – всичко за което си помислим може да се случи – не само мечтаем за Марс, вече можем да си платим и да се включим в мисията за там. Можем да избираме какви и какво да бъдем – мъже, жени, безполови, вярващи, зелени, либерали и т.н.

За първи път, можем да измисляме и материализираме цели светове – 3D, виртуална реалност и т.н.

Всичко това заплащаме с невъобразимите нива на стрес, с които сме принудени да живеем.

Арабите имат една история за водачите на кервани, които периодично спират кервана, за да ги настигнат душите им, защото те винаги пътуват по-бавно.

Това е истината и за нашите души, убивани ежедневно от стреса на пътуването с над 100 км. в час .

И тук идва уловката:

Създадени сме да се борим за храната си – с пот на чело.

Когато я консумираме, повишената захар в кръвта ни, ендорфините ни казват „Ти се справи. Всичко ще е наред!“.

Това е авто-потупване по рамото.

Борейки се с ежедневния стрес, ние имаме нужда от това „потупване“.

То ни се „услажда“.

Започват нощните набези към хладилника.

Всичко ще е наред,

Искаме още едно „потупване“.

Най-безобидното пристрастяване.

И най-достъпното.

Милиони малки оргазми…

Не говоря за лесно достъпните протеини и въглехидрати.

Не говоря за боклучавата храна.

Деца тежащи по 120кг.

Родители, които не могат да спрат да се тъпчат и пропускат важните моменти от живота на децата си.

Хора неспособни да си вържат обувките.

Затлъстяваща, бавно мислеща нация.

Хора неспособни да настигнат душите си…

Проблемът е един и същ – СТРАХ!  

Можем да го наричаме стрес, но коренът е един и същ – подтиснатия страх от промяната, подтискан с безсъзнателно „тъпчене“.

Затова, аз мисля, че нашият шанс да противостоим на тази повсеместна зараза, е осъзнатостта, изборът.

Две от нашите изначални способности – възможността да осъзнаем, и да изберем правилното.

Ако ние успеем да го направим, можем да научим и нашите деца и тогава може би ще успеем да решим проблема.

Това не означава да се лишим от удоволствието на храненето. Напротив – храната е една от „земните блага“ които са ни дадени .(библейски цитат)

Дедите ни са се молили пред нея и са имали поредица от ритуали за приготвянето и консумирането и.

Съвремието ни е много по-бързо и неглижиращо детайла.

Ако ние успеем, все пак, да запазим уважението и благоговеенето пред нея, може би никога няма да попаднем в проклятието на „залояването“.

На първо място трябва да и отдадем заслуженото, да я определим за нещо важно.

Отдавайки и дължимото, ние не бихме допуснали да се храним безразборно с боклуци и заместващи продукти. Наслаждавайки се на хубавата храна (и уникалните продукти от които е направена) ние не бихме го правили безразборно и безконтролно, напротив бихме и отделили необходимото време и усилия.

И тогава бихме живяли един по-балансиран и осъзнат живот.

Бихме пътували по-близо до душите си.

за Тъгата

Картината се казва Голгота.

Рисувана е в началото на нашия век.

Горе, в дясно от кръста, към него гледа прилепа, Ноща, изискваща чудо и личба.

От ляво е променящата се Светлина, топлеща и смирена... 

За личните Голготи съм писал и друг път ( http://underlinestories.blogspot.com/2015/06/blog-post.html), но днес всички ние сме понесли личните си кръстове, по-уплашени и изолирани отвсякога.

Не е нещо толкова феноменално - изолирани и периодично донаплашвани, телата и душите ни изпадат в състояние на дистрес.

Добре дошли в дните на голямата Тъга!

Минахме през фазите на отричане и гняв.

Изглежда да приехме - невъзможността да живеем както преди, да се докосваме както преди, да общуваме както преди.

"Днес всяка целувка е страшна

и пълен с микроби е всеки букет."

След като се изолирахме от близките си, уплашени да не ги заразим, след като спряхме да се гневим и шегуваме, след като спряхме да се здрависваме и прегръщаме, май дойде времето на приемането на собствената ни нищожност и незначителност.

Да. От гледна точка на егоистичния ни, потребителски свят, построен върху егоцентризма на мешавицата от философии, религии и суеверия в главите ни, всичко може да свърши за дни.

И за милионера, и за британския министър претседател и за милата женица от съседния вход.

Всичко може да свърши.

И това, че можеш да купиш респиратори за служителите си, или да дариш сума, заради мръсната си съвест, не може да промени факта -

и най-успелия, богат или властимащ, не може да се застрахова.

Не може да определи - кой ще е следващия?

Цялата ни самодоволна, горда, вездесъща наука не може да ни предложи отговор - кой ще умре?

Хората на първа линия, най-добрите от нас - героите, могат да ни предложат чудеса от най-добрите човешки качества - чест, смелост, сила, но не могат да ни отговорят защо той, а не тя.

Кой ще умре?

Липсата на отговор е това което ни плаши.

Ако не можем да потърсим отговора извън материалния ни, парично-центричен свят, за нас остава само Тъгата.

Тъгата на безсилието и мрака.

Тъгата, че въпреки голямата претенция, че можем да сме каквото си решим - мъж, жена, то; да живеем както изберем, където преценим - един микроб, може да ни приключи и да изличи спомена за нашето присъствие.

Напомнено ни бе, че сме под наем...

Че трябва да поставим основите, не върху пари, а върху нещо друго, вечно.

Изчакахме душите си.

Сега трябва да ги прочистим ( например чрез смирение) и да се научим да живеем заедно.

Да спрем да бягаме пред страховете си.

Сега цялата ни цивилизация е разпъната на Кръста.

Нашо е решението да изберем, като кой от двамата, разпънати до Христос да бъдем -

Самодоволния, който до последно настоявал, изисквал чудо, 

или другия, останал в мислите ни с думите:

" ... спомни си за мен Господи, когато дойдеш в Царството си!"

Бистрица 04.20 г.

за Щастието

Спомени от лятото - 

" Не е ли щастието и в това,

да виждаш красотата,

дори и в летния порой?

Хармонията и нещата.

Картината рисувана от Бог..."

за Пътищата

... Аз не обичам утъпканите пътеки! Обичам да вървя, където скоро друг не е вървял, във Пущинака, където картините са рисувани от Бог. 

Само там, по ръба на възможното, където често всяка следваща стъпка е усилие, откривам радостта от пълноценния живот, от красотата на живот извън клишето...

за Миглена

Клишета се боричкат във главата ми, 

като преди години,

след Любов.

Ти си все така неземно хубава,

аз все по-тежък,

от Любов.

Клишето даже е красиво,

чудно е,

когато е със теб Любов.

Обичам те любима, 

чудно хубава,

моя 

пожизнена Любов!