за Миналото

Има един момент във филма "Мера според мера", където главният герой Дилбер Танас, сънува мъртвите си другари, които го канят на вечеря. Искат да им налови риба и да "повечерат".

Тогава, този който го вика, се обръща към него с 

"Танасе, мъже сме били, Господи, чиновници нé сме биле...."

И така обобщава живота на едно цяло поколение.

Много обичахме този филм и много го гледахме, цитирахме, пяхме, през деветдесетте.

Никога не си дадохме сметка, колко мъка и самота има в тези думи...

Преди години, когато затворих нощните заведения, които бях създал от нулата и които имах честта да ръководя, през първите десет години на нашия век, стана така, че ми се наложи да цитирам тези думи в разговор със сестра ми.

Беше момент на равносметка - хората с които гледахме филма, бяха побързали, с радост, да надянат костюми и да си осигурят материалните придобивки на средната класа. 

Повечето, бяха надебелели, бяха се възпроизвели и споделяха снимки на храна и екзотични места, в социалните мрежи.

Сравняваха колите, жените си, това къде живеят - град, квартал, брой спални.

Имах възможност, макар и с малко закъснение, да се присъединя...

Разказвах това с тъга, за всички, които бяха изчезнали по пътя...

Всички с които се канехме да променим света.

Да изживеем мечтите си.

После разбрах, че ако и аз направя това, никога няма да мога да кажа тези думи на сина си.

Никога няма да мога да му покажа белезите по ръцете си, 

зарасналия, счупен крак.

Как се пали огън, на снега.

Как се лови риба.

Как се тича с вятъра.

Как се бивакува в пустошта.

Как се бяга след мечта.

Как се пече месо.

Как се обича жена.

Как се познава доброто вино.

Вкуса на хубав бърбън и добра пура, когато се прибереш у дома след приключение...

Та, така сине -

"Мъже сме били, 

Господи, 

чиновници - 

нé сме биле...."

Баща ти.

с.Бистрица, 2020г.