за Загубените битки (част 8)

Отдавна исках да напиша това - равносметката ми за всички "ариергардни" битки, 

обречените, 

тези с невъзможната "победа".

Преди години, бях още млад и неопитен предприемач , бях особенно горд  с това, че "никога не съм загубил битка".

В един есенен ден, присъствах на джудо среща между възрастен Сенсей ( яп.учител) и много по-младият му ученик.

Вообще не разбирах кому бе нужно! 

Исках веднага да прекратят - така или иначе изхода бе ясен...

Сенсеят ме погледна и с възпиращ жест, ми каза " Това е джудо, отдръпни се..."

Безпокоях се, че беше попаднал в капана на битка, която "не може да откаже".

В завършека на уморения ден, залата бе окъпана в светлина.

Стария, покрит с белези воин, беше събрал всичко което има - опит, спомени и смелост, препасал остарялата си дреха, застанал в средата на червения квадрат. 

Беше красива гледка, като танц - атака, защита, отново атака.

Тялото му го предаваше, губеше точка след точка, задъхан и все по-бавен, но продължаващ борбата.

Атака, защита, атака...

По-младият победи.

Аз исках да размажа  физиономията му.

Светлината, бавно преминаваше в залез.

Старецът, задъхано ми каза - "Ти не разбираш."

Отне ми много време.

И много белези.

Сега мисля, че знам.

В онзи есенен ден, Ученика почете учителя, като се бори с него като с равен - без унизително съжаление и без подигравки.
Учителя почете Бог, като не се отказа и направи всичко на което бе способен за да победи.
Единствен аз не бях на място - с жалкия си страх да не разрушят илюзията ми за възможна непобедимост.
Войните, можем да покажем почитта си към Бог, единствено с битките си.
Не можем да ги отказваме, защото знаем, че не ние ги избираме...

Можем само да направим най-доброто на което сме способни.

И да се молим, за милостта му...

Нека днес, думите ми на почит, са за всички онези, които не са се пречупили.

За всички онези, които не могат да откажат битка.

За всички онези, застанали на червения ръб на квадрата.

Тези които няма как да победят.

                                                  ...но няма и да отстъпят...

Простете ми братя!

Бойко Петров Цвятков 

"Дори да си сключил зъби до болка и пръстите ти да препукват от стискане, 

радвай се, защото живееш. 

Радвай се на тюркоазеното небе и на рубинения залез. 

Радвай се на перлените капки на дъжда, просто защото така е редно. Радвай се с отчаяната радост на изпонаранения войн. 

Нека битката е изгубена, но нали флагът е вдигнат, не си захвърлил оръжието, не си побягнал позорно, защото няма как да побегнеш. 

И можеш само да устоиш до края. 

И когато вече нямаш нищо, 

радвай се с висшата радост за своите ближни. 

Радвай се на чуждата любов и на звъна на смеха на децата, които не са твои. 

Дори когато небесата сякаш се сгромолясат, радвай се. 

И в дъжд, и в киша, радвай се. 

Радвай се и ликувай, 

презри болката, 

защото твоето име е Човек!"

Епископ Лонгин (Жар)"