underline stories / бележки : за Ловеца на шарани (част 5)

През осемдесетте години на миналия век, бях слабовато, високо и много срамежливо момче.

Заеквах и трудно общувах с връстниците си.

Обичах да прекарвам летните ваканции на село, обикаляйки околните язовири и риболувайки.

На риболов не се изисква да говориш, напротив препоръчително е да мълчиш...

На основните неща ме е учил вуйчо ми – запален рибар, мъжкар, шаранджия.

Той беше строг, но добронамерен учител.

Учеше ни, с братовчед ми, как да „връзваме кукички“, как да съберем линия,как да измерваме дъното и да си направим плувка от перо.

Имаше много пръчки с макари и в очите на хлапака, който бях, тези съоръжения представляваха върха на инженерната наука.

Бяха недостижими за мен, но естествено си мечтаех един ден да имам и аз такива и да замятам, така точно и далеч, като вуйчо.

В онези езера и в онези години шарана винаги е бил най-желания и най-големия възможен улов.

Наричахме го галено Шарко.

Имаше митичен статут - вечно изплъзващ ни се и вечно желан.

Хващахме основно карастчета, костурчета, имаше и царички.

Когато между тях имаше и шаранче обаче, знаехме, че риболова е бил успешен.

Уловената риба, се сравняваше, оглеждаше, но винаги печелеше хваналия повече шаранчета.

С дълбоко неразбиране на концепцията „Хвани и пусни“ - улова можеше да бъде изяден, затворен в буркани, подарен, продаден, но не и пуснат обратно.

Последното се приемаше като дълбоко неуважение към късмета…

Разказваха се истории, за далечни места и големи шарани, за голяма слука и хубави години.

ХХХХХХХ

В средата на деветдесетте, се преместих да живея, в столицата.

Когато се срещахме с вуйчо ми, историите за шарани и риболови продължаваха.

Той никога не загуби тази си страст.

Продължаваше да пътува до незнайни места из Добруджа, в търсене на митичната риба – по- голяма и по-хитра от всички.

Имаше нещо чисто и красиво в тази риба.

Тя не беше мършояд, като сома, не беше и чисто тревопасна, като платиката. Обичаше хубави аромати, като ягода и ванилия, също като нас.

В края на първото десетилетие на нашия век, се бях запалил по риболова „на косъм“.

Техниката даваше възможност да се извадят наистина огромни шарани. По това време все още нямаше много такива във водоемите ни, но в Англия, където беше създаден, метода даваше невероятни резултати.

Твърдяха, че в момент на прозрение, създателят му, откънал рус косъм от косата на жена си ( този момент ми е любим). С него завързал стръвта за куката, изнасяйки я на 3-4 сантиметра от острието и с това поставил началото на нов стил в риболова на шарани, както и на семеен скандал,

Предполагам, че той е утихнал в следствие на огромните приходи, които идеята му инкасирала.

Шараните са умни животни, които могат да се учат от опита си.

За да пораснат големи, те трябва да бъдат пускани, след като бъдат хванати, което се случва много пъти.

Учейки се от опита си обаче, те започват да проучват стръвта – побутват я, засмукват я леко. Ако им заприлича на капан, просто я подминават.

Отделяйки я от куката, ние им даваме перфектната стръв – вкусна, добре изглеждаща.

Когато я погълнат, тя провлачва куката след себе си.

ХХХХХХХ

През лятото на 2019 , сключих добра сделка за бизнеса си и реших да се наградя с подходящи пръчки, за този вид риболов.

Повечето неща – сигнализатори, стойки, подходящи макари и монтажи имах от преди това.

Имах познанията, опита и няколко извадени риби по към 2-3 кг.

За десетината години, които не бях практикувал, рибите в язовирите ни бяха поотрастнали.

На 28-ми август, бях комплектован и реших да направя кратък излет, на познат за мен водоем, стопанисван от собственика на риболовния клуб в който членувам.

Целта беше по-скоро да прогоня екипировката.

Забавлявахме се с едно случайно озовало се до мен, на водоема, рибарче.

Учех го как да конструира монтаж „въртолет“ и „линия“.

Бях заметнал два монтажа, като за стръв използвах по три царевични зърна, с различни вкусови добавки.

Както казваше вуйчо ми - „Ако не знаеш на какво кълве – пробвай с царевица, поне не е скъпа.“

Клуба работеше до 19 часа и към 18 и 30, след едно леко „побутване“ на стръвта, вече се подготвях да регистрирам едно борбено капОчино, както обичаме да се изразяваме.

Десетина минути по-късно, десния сигнализатор изпищя и влакното започна да се развива.

Засякох и новата ми пръчка се огъна, като тръстика в ръцете ми.

Беше нещо голямо!

Овладях емоцията и започнах да се боря по всички правила – не бързаш за да не скъсаш, но не оставяш рибата да отпусне влакното, за да не се откачи.

… и се молиш като луд, да си вързал правилно всички възли и никоя част да не ти изневери.

Десетина минути по-късно, учих момчето, как да работи с кеп (мрежата с дръжка с която рибата се издърпва на брега).

След няколко опита той успя да извади на брега, около 5 килограмов шаран.

Не знам колко точно тежеше, защото нямах шанс да го претегля, снимам и третирам с антибиотична паста.

В този момент изпищя левия сигнализатор и засякох.

На линията беше, най-големия шаран който някога бях хващал.

Шарана се бори по специфичен начин, когато е на куката.

Плува успоредно на брега и рязко сменя посоката, обръщайки се на 180 градуса.

Най-опасно е когато наближи брега.

Тогава го и видях за първи път.

Линията опъваше нещо огромно!

Когато помощника ми го видя, се развика от радост.

Скарах му се и му казах да потопи кепа и да не мърда.

Малко преди да се предаде и след като е поел въздух ( който го обезсилва), шарана събира сили за последна, мощна атака.

Отново рязко сменя посоката и разтърсва глава.

В много случаи, това е момента на откачане.

Момент на върхово усилие и за ловеца и за животното.

Помощника ми толкова се вълнува, и рибата е толкова голяма, че не може да я събере в кепа.

Три пъти, успявам да прекарам рибата над кепа, а той не успява да я хване в мрежата.

Усилието е много голямо, пръчката и влакното са опънати и звънят като струни.

Ушите ми също звънят.

Не мисля, че с една ръка ще успея да удържа животното, докато с другата държа кепа.

Помощника ми се отказва и се затичва към изхода на водоема да повика помощ.

Оставаме сами.

Аз и шарана от сънищата.

Аванса отново свири, отново намотавам влакното притегляйки го към мен.

Вкопчени в борба, от двете страни на една тънка, прозрачна нишка.

Красива метафора.

Не искам да го убия, искам да го победя!

Потта се стича в очите ми.

Замислям се, че ако не извадя шарана и куката остане забита в него, вероятно ще умре.

Решавам, че ще сляза от кея, на който се намирам, във водата.

Ще се опитам да газя или да плувам, но поне да го освободя от куката.

…а стиска ли ми да скоча в мътилката?

Приготвям се да скоча.

С периферното си зрение виждам, че по кея се задава човек.

Питам го дали може да работи с кеп.

Казва, че е шампион в някакъв вид спинингов риболов и ако искам може да помогне.

Дали искам, Господи!!!

След минути рибата е на кея.

Снимките са професионални, колегата има опит.

Шарана е 15+ кг., красив, огледален.

Вдъхва усещане за спокойствие и сила.

Не се мята.

Принадлежи на чужд, загадъчен свят.

…където го и връщам.

Картината рисувана от Бог.

ХХХХХХХ

Същият месец, вуйчо ми получи мозъчен инсулт. Беше почти парализиран и говореше много трудно.

Когато, в края на есента бях в Силистра и минах да го видя.

Беше се смалил, не искаше да приеме положението в което беше, плачеше често…

Реших да му покажа снимката на Шарко за да го поразсея.

Много бавно и с мъка каза – “Пет-шест”, сочейки снимката и правейки жест с ръка за “около”.

Изсмях се и му казах, че е 15+ кг., да обърне внимание колко е дълъг, като го сравни с ширината на раменете ми и че едвам го държа и….

Сепнах се, защото беше поруменял и се смееше щастливо.

Бях се вързал …

На 31.12.2019 г. вуйчо ни напусна, след като получи втори, масивен, мозъчен инсулт.

Погребахме го в първия ден на Новата година.

“Отиде си Ловеца на шарани

и ще замята вече в други езера.

Ще може да прегърне нашите близки,

на мястото „блаженно и спокойно“,

да се усмихва след смъртта!”

ХХХХХХХ

Беше няколко дена, след отварянето на държавата след първия локдаун - някъде в началото на юни.

Бях на същото езеро.

Разпитвах собственика, какво има-какво няма, как са след тежките месеци на изолация.

Бате Жоро ми каза:

“ Всичко е наред и това ще мине.

Аз обаче знаех, че ще се случи...

Първият ден след Нова година, най-големия ни шаран, онзи дето го беше хващал миналото лято, умря.

Намерихме го изплувал на брега, а от очите му капеше кръв, като че плаче.

Виж, аз знам, че ти не вярваш в такива неща, и най-вероятно ще кажеш, че е получил някакъв кръвоизлив, нещо там - мозъчен инсулт, нали все разправяш, че са много умни, ама …“