за Тъгата

Картината се казва Голгота.

Рисувана е в началото на нашия век.

Горе, в дясно от кръста, към него гледа прилепа, Ноща, изискваща чудо и личба.

От ляво е променящата се Светлина, топлеща и смирена... 

За личните Голготи съм писал и друг път ( http://underlinestories.blogspot.com/2015/06/blog-post.html), но днес всички ние сме понесли личните си кръстове, по-уплашени и изолирани отвсякога.

Не е нещо толкова феноменално - изолирани и периодично донаплашвани, телата и душите ни изпадат в състояние на дистрес.

Добре дошли в дните на голямата Тъга!

Минахме през фазите на отричане и гняв.

Изглежда да приехме - невъзможността да живеем както преди, да се докосваме както преди, да общуваме както преди.

"Днес всяка целувка е страшна

и пълен с микроби е всеки букет."

След като се изолирахме от близките си, уплашени да не ги заразим, след като спряхме да се гневим и шегуваме, след като спряхме да се здрависваме и прегръщаме, май дойде времето на приемането на собствената ни нищожност и незначителност.

Да. От гледна точка на егоистичния ни, потребителски свят, построен върху егоцентризма на мешавицата от философии, религии и суеверия в главите ни, всичко може да свърши за дни.

И за милионера, и за британския министър претседател и за милата женица от съседния вход.

Всичко може да свърши.

И това, че можеш да купиш респиратори за служителите си, или да дариш сума, заради мръсната си съвест, не може да промени факта -

и най-успелия, богат или властимащ, не може да се застрахова.

Не може да определи - кой ще е следващия?

Цялата ни самодоволна, горда, вездесъща наука не може да ни предложи отговор - кой ще умре?

Хората на първа линия, най-добрите от нас - героите, могат да ни предложат чудеса от най-добрите човешки качества - чест, смелост, сила, но не могат да ни отговорят защо той, а не тя.

Кой ще умре?

Липсата на отговор е това което ни плаши.

Ако не можем да потърсим отговора извън материалния ни, парично-центричен свят, за нас остава само Тъгата.

Тъгата на безсилието и мрака.

Тъгата, че въпреки голямата претенция, че можем да сме каквото си решим - мъж, жена, то; да живеем както изберем, където преценим - един микроб, може да ни приключи и да изличи спомена за нашето присъствие.

Напомнено ни бе, че сме под наем...

Че трябва да поставим основите, не върху пари, а върху нещо друго, вечно.

Изчакахме душите си.

Сега трябва да ги прочистим ( например чрез смирение) и да се научим да живеем заедно.

Да спрем да бягаме пред страховете си.

Сега цялата ни цивилизация е разпъната на Кръста.

Нашо е решението да изберем, като кой от двамата, разпънати до Христос да бъдем -

Самодоволния, който до последно настоявал, изисквал чудо, 

или другия, останал в мислите ни с думите:

" ... спомни си за мен Господи, когато дойдеш в Царството си!"

Бистрица 04.20 г.