Бях се преместил да живея в София, бях успял да си постъпя на краката - имах бизнес, учех в най-престижния строителен университет.
Исках да си намеря школа, в която да продължа да тренирам любимото изкуство.
Намерих Сенсей (учител, яп.), който беше написал книга за Джудо и Джу-джуцу.
С нетърпение очаквах да започна занимания в залата му.
Човекът много пътуваше и заниманията се водеха, основно, от "старшите му ученици".
Посетих няколко тренировки.
Неизменно се нареждах последен в редицата.
Беше въпрос на уважение към Доджото (школата, яп.).
Бях със старото си кимоно, което междувременно ми беше поокъсяло.
Припомнях си упражненията, движенията и техниките и въобще - всяка тренировка беше празник за мен.
На четвъртата (или петата) се появи шихана (старши учител, в случея - писателя на книжката).
Направи ми впечатление студения му поглед.
Скоро забелязах и че този човек се опияняваше от болката.
Харесваше му.
Аз самият бях водил тренировки.
Познавам в детайли методиката.
Когато демонстрираш болезнен приом (и владееш техниката) има точно определен момент в който да спреш.
Този човек спираше, точно, един ритъм по-късно.
Старшите ученици изпитваха болка (и страх) да демонстрират с него.
Към края на тренировката, бях поканен да се присъединя към групата на "напредналите" за "договорена практика", под предлог че не им достига човек.
Това е упражнение при което първо единият участник (Уке, яп.) прави хвърляне, след което същата техника повтаря хвърления (Тори, яп.).
Това продължава две минути, след което се разменят с някой от останалите участници от групата.
Ние бяхме три двойки.
Освободеното място беше на сенсея (учителя, яп.).
Заех мястото му и изчаках, най-добрият му ученик, да ме хвърли.
"Загърлянето" което приложи, беше неочаквано, агресивно и опасно.
Застанах в позиция да повторя техниката.
"Партньорът ми" обаче нямаше намерение да ме остави да я направя.
За части от секундата, разбрах какво се случва.
Цялата зала беше притихнала.
"Учителят" гледаше, внимателно и безизразно, случващото се.
(Явно беше по негово нареждане.)
Опитах се да успокоя дишането си и да "изпразня" съзнанието си.
Техники, практикувани и овладявани през годините на тежки тренировки.
Съсредоточих се върху движенията на противника.
Спомням си, че го повалих три, или четири пъти...
Дадоха знак да се разменим.
Вторият ми противник директно атакува.
В двете минути на схватката, той беше почивал и беше наблюдавал стила ми.
Спомням си, че го "заключих" - бавно (и болезнено), докато потупа по татамито (постелка, яп.).
Останалите схватки не се различаваха много - отпочинали, нахъсани момчета, атакуваха яростно.
...и падаха "от високо".
Опитвах се да печеля време, за да мога да дишам...
Не повторих нито една техника.
Спомням си, че не дадох нито една точка.
И петимата бяха "разхвърлени" - победени с чиста джудо техника.
Опитат ми в схватки с различни стилове бойци (както и няколкото случили се "улични") ми помогна да не загубя самообладание.
И да победя.
Истината е, че учениците му не бяха прекарали толкова време в практикуване, колкото в "услугване" на сенсея, и не бяха толкова силни съперници.
Но бяха пет, последователни, срещи
и бяха безапелационно победени.
И ето Ви един принцип, формулиран от създателя на Джудо, доктор Кано -
"Не се страхувай когато те заплашва опастност и бъди предпазлив, когато всичко е спокойно."
Това бях чел в книжката на "майстора".
На "любителя на болката" не му достигна мъжество да ме предизвика и да докаже принципите, за които беше писал.
Това което направи също не беше мъжко - неговите ученици не ме предизвикаха.
Те се опитаха да ме измамят.
Това не беше Джудо.
Треньорът (защото в онзи ден той загуби правото да го наричам Сенсей, яп. учител) ме извика настрани и ми обясни, че е проява на неуважение, да тренирам с тях, с цветен колан.
Коланът ми беше избелял, черен колан - първа майсторска степан в йерархията на Джудо.
Годините в които го бях използвал, бяха заличили яркостта на цвета му.
Поне "любителя на болката" не можеше да го определи.
Мисля, обаче, че старшите му ученици го бяха "почуствали" много точно...
В по-общ смисъл - ние никога не можем да променим цвета на колана си.
Той е като историята ни - разказана или не, черна или бяла...
В онзи ден, аз защитих Джудото на което ме беше учил моят учител, както и Джудото което бяхме практикували със всички онези момчета и момичета, в залата на родния ми град.
И понеже в тази поредица, говорим за джудо техники използвани в преговорите -
Ако целта е важна за Вас, никога не се отказвайте, но и вярвайте във възможностите си, не допускайте заради репутацията на някой, да сменят "цвета на колана Ви".
....поне не без "бой".
Излязох през вратата.
И повече никога не се върнах.
ПП: Бях удивен когато преди няколко месеца, видях черничкото личице, със зли очички, в репортаж по национална телевизия.
Оказа се, че това е треньорът по бойни изкуства на доскорошният ни премиер.
На какво ли го е научил?!
Няма коментари:
Публикуване на коментар