за Загубените битки (част 8)

Отдавна исках да напиша това - равносметката ми за всички "ариергардни" битки, 

обречените, 

тези с невъзможната "победа".

Преди години, бях още млад и неопитен предприемач , бях особенно горд  с това, че "никога не съм загубил битка".

В един есенен ден, присъствах на джудо среща между възрастен Сенсей ( яп.учител) и много по-младият му ученик.

Вообще не разбирах кому бе нужно! 

Исках веднага да прекратят - така или иначе изхода бе ясен...

Сенсеят ме погледна и с възпиращ жест, ми каза " Това е джудо, отдръпни се..."

Безпокоях се, че беше попаднал в капана на битка, която "не може да откаже".

В завършека на уморения ден, залата бе окъпана в светлина.

Стария, покрит с белези воин, беше събрал всичко което има - опит, спомени и смелост, препасал остарялата си дреха, застанал в средата на червения квадрат. 

Беше красива гледка, като танц - атака, защита, отново атака.

Тялото му го предаваше, губеше точка след точка, задъхан и все по-бавен, но продължаващ борбата.

Атака, защита, атака...

По-младият победи.

Аз исках да размажа  физиономията му.

Светлината, бавно преминаваше в залез.

Старецът, задъхано ми каза - "Ти не разбираш."

Отне ми много време.

И много белези.

Сега мисля, че знам.

В онзи есенен ден, Ученика почете учителя, като се бори с него като с равен - без унизително съжаление и без подигравки.
Учителя почете Бог, като не се отказа и направи всичко на което бе способен за да победи.
Единствен аз не бях на място - с жалкия си страх да не разрушят илюзията ми за възможна непобедимост.
Войните, можем да покажем почитта си към Бог, единствено с битките си.
Не можем да ги отказваме, защото знаем, че не ние ги избираме...

Можем само да направим най-доброто на което сме способни.

И да се молим, за милостта му...

Нека днес, думите ми на почит, са за всички онези, които не са се пречупили.

За всички онези, които не могат да откажат битка.

За всички онези, застанали на червения ръб на квадрата.

Тези които няма как да победят.

                                                  ...но няма и да отстъпят...

Простете ми братя!

Бойко Петров Цвятков 

"Дори да си сключил зъби до болка и пръстите ти да препукват от стискане, 

радвай се, защото живееш. 

Радвай се на тюркоазеното небе и на рубинения залез. 

Радвай се на перлените капки на дъжда, просто защото така е редно. Радвай се с отчаяната радост на изпонаранения войн. 

Нека битката е изгубена, но нали флагът е вдигнат, не си захвърлил оръжието, не си побягнал позорно, защото няма как да побегнеш. 

И можеш само да устоиш до края. 

И когато вече нямаш нищо, 

радвай се с висшата радост за своите ближни. 

Радвай се на чуждата любов и на звъна на смеха на децата, които не са твои. 

Дори когато небесата сякаш се сгромолясат, радвай се. 

И в дъжд, и в киша, радвай се. 

Радвай се и ликувай, 

презри болката, 

защото твоето име е Човек!"

Епископ Лонгин (Жар)"

за Миналото

Има един момент във филма "Мера според мера", където главният герой Дилбер Танас, сънува мъртвите си другари, които го канят на вечеря. Искат да им налови риба и да "повечерат".

Тогава, този който го вика, се обръща към него с 

"Танасе, мъже сме били, Господи, чиновници нé сме биле...."

И така обобщава живота на едно цяло поколение.

Много обичахме този филм и много го гледахме, цитирахме, пяхме, през деветдесетте.

Никога не си дадохме сметка, колко мъка и самота има в тези думи...

Преди години, когато затворих нощните заведения, които бях създал от нулата и които имах честта да ръководя, през първите десет години на нашия век, стана така, че ми се наложи да цитирам тези думи в разговор със сестра ми.

Беше момент на равносметка - хората с които гледахме филма, бяха побързали, с радост, да надянат костюми и да си осигурят материалните придобивки на средната класа. 

Повечето, бяха надебелели, бяха се възпроизвели и споделяха снимки на храна и екзотични места, в социалните мрежи.

Сравняваха колите, жените си, това къде живеят - град, квартал, брой спални.

Имах възможност, макар и с малко закъснение, да се присъединя...

Разказвах това с тъга, за всички, които бяха изчезнали по пътя...

Всички с които се канехме да променим света.

Да изживеем мечтите си.

После разбрах, че ако и аз направя това, никога няма да мога да кажа тези думи на сина си.

Никога няма да мога да му покажа белезите по ръцете си, 

зарасналия, счупен крак.

Как се пали огън, на снега.

Как се лови риба.

Как се тича с вятъра.

Как се бивакува в пустошта.

Как се бяга след мечта.

Как се пече месо.

Как се обича жена.

Как се познава доброто вино.

Вкуса на хубав бърбън и добра пура, когато се прибереш у дома след приключение...

Та, така сине -

"Мъже сме били, 

Господи, 

чиновници - 

нé сме биле...."

Баща ти.

с.Бистрица, 2020г.

за Затлъстяването

Съвременното хранене е поредица от недуразумения - обръщаш внимание на храната, плащаш скъпо и нямаш гаранция за качество.Не ти пука, ядеш боклуци, дебелееш – отново плащаш прескъпо.

Модерните диети постоянно се сменят – въглехидратна, протеинова, кетонна, разделно хранене, Зона. Това, което ги обединява е , че често не можеш да си представиш как ще ядеш така до края на живота си.

Живеем в най-интересните времена от зората на човечеството – всичко за което си помислим може да се случи – не само мечтаем за Марс, вече можем да си платим и да се включим в мисията за там. Можем да избираме какви и какво да бъдем – мъже, жени, безполови, вярващи, зелени, либерали и т.н.

За първи път, можем да измисляме и материализираме цели светове – 3D, виртуална реалност и т.н.

Всичко това заплащаме с невъобразимите нива на стрес, с които сме принудени да живеем.

Арабите имат една история за водачите на кервани, които периодично спират кервана, за да ги настигнат душите им, защото те винаги пътуват по-бавно.

Това е истината и за нашите души, убивани ежедневно от стреса на пътуването с над 100 км. в час .

И тук идва уловката:

Създадени сме да се борим за храната си – с пот на чело.

Когато я консумираме, повишената захар в кръвта ни, ендорфините ни казват „Ти се справи. Всичко ще е наред!“.

Това е авто-потупване по рамото.

Борейки се с ежедневния стрес, ние имаме нужда от това „потупване“.

То ни се „услажда“.

Започват нощните набези към хладилника.

Всичко ще е наред,

Искаме още едно „потупване“.

Най-безобидното пристрастяване.

И най-достъпното.

Милиони малки оргазми…

Не говоря за лесно достъпните протеини и въглехидрати.

Не говоря за боклучавата храна.

Деца тежащи по 120кг.

Родители, които не могат да спрат да се тъпчат и пропускат важните моменти от живота на децата си.

Хора неспособни да си вържат обувките.

Затлъстяваща, бавно мислеща нация.

Хора неспособни да настигнат душите си…

Проблемът е един и същ – СТРАХ!  

Можем да го наричаме стрес, но коренът е един и същ – подтиснатия страх от промяната, подтискан с безсъзнателно „тъпчене“.

Затова, аз мисля, че нашият шанс да противостоим на тази повсеместна зараза, е осъзнатостта, изборът.

Две от нашите изначални способности – възможността да осъзнаем, и да изберем правилното.

Ако ние успеем да го направим, можем да научим и нашите деца и тогава може би ще успеем да решим проблема.

Това не означава да се лишим от удоволствието на храненето. Напротив – храната е една от „земните блага“ които са ни дадени .(библейски цитат)

Дедите ни са се молили пред нея и са имали поредица от ритуали за приготвянето и консумирането и.

Съвремието ни е много по-бързо и неглижиращо детайла.

Ако ние успеем, все пак, да запазим уважението и благоговеенето пред нея, може би никога няма да попаднем в проклятието на „залояването“.

На първо място трябва да и отдадем заслуженото, да я определим за нещо важно.

Отдавайки и дължимото, ние не бихме допуснали да се храним безразборно с боклуци и заместващи продукти. Наслаждавайки се на хубавата храна (и уникалните продукти от които е направена) ние не бихме го правили безразборно и безконтролно, напротив бихме и отделили необходимото време и усилия.

И тогава бихме живяли един по-балансиран и осъзнат живот.

Бихме пътували по-близо до душите си.

за Тъгата

Картината се казва Голгота.

Рисувана е в началото на нашия век.

Горе, в дясно от кръста, към него гледа прилепа, Ноща, изискваща чудо и личба.

От ляво е променящата се Светлина, топлеща и смирена... 

За личните Голготи съм писал и друг път ( http://underlinestories.blogspot.com/2015/06/blog-post.html), но днес всички ние сме понесли личните си кръстове, по-уплашени и изолирани отвсякога.

Не е нещо толкова феноменално - изолирани и периодично донаплашвани, телата и душите ни изпадат в състояние на дистрес.

Добре дошли в дните на голямата Тъга!

Минахме през фазите на отричане и гняв.

Изглежда да приехме - невъзможността да живеем както преди, да се докосваме както преди, да общуваме както преди.

"Днес всяка целувка е страшна

и пълен с микроби е всеки букет."

След като се изолирахме от близките си, уплашени да не ги заразим, след като спряхме да се гневим и шегуваме, след като спряхме да се здрависваме и прегръщаме, май дойде времето на приемането на собствената ни нищожност и незначителност.

Да. От гледна точка на егоистичния ни, потребителски свят, построен върху егоцентризма на мешавицата от философии, религии и суеверия в главите ни, всичко може да свърши за дни.

И за милионера, и за британския министър претседател и за милата женица от съседния вход.

Всичко може да свърши.

И това, че можеш да купиш респиратори за служителите си, или да дариш сума, заради мръсната си съвест, не може да промени факта -

и най-успелия, богат или властимащ, не може да се застрахова.

Не може да определи - кой ще е следващия?

Цялата ни самодоволна, горда, вездесъща наука не може да ни предложи отговор - кой ще умре?

Хората на първа линия, най-добрите от нас - героите, могат да ни предложат чудеса от най-добрите човешки качества - чест, смелост, сила, но не могат да ни отговорят защо той, а не тя.

Кой ще умре?

Липсата на отговор е това което ни плаши.

Ако не можем да потърсим отговора извън материалния ни, парично-центричен свят, за нас остава само Тъгата.

Тъгата на безсилието и мрака.

Тъгата, че въпреки голямата претенция, че можем да сме каквото си решим - мъж, жена, то; да живеем както изберем, където преценим - един микроб, може да ни приключи и да изличи спомена за нашето присъствие.

Напомнено ни бе, че сме под наем...

Че трябва да поставим основите, не върху пари, а върху нещо друго, вечно.

Изчакахме душите си.

Сега трябва да ги прочистим ( например чрез смирение) и да се научим да живеем заедно.

Да спрем да бягаме пред страховете си.

Сега цялата ни цивилизация е разпъната на Кръста.

Нашо е решението да изберем, като кой от двамата, разпънати до Христос да бъдем -

Самодоволния, който до последно настоявал, изисквал чудо, 

или другия, останал в мислите ни с думите:

" ... спомни си за мен Господи, когато дойдеш в Царството си!"

Бистрица 04.20 г.

за Щастието

Спомени от лятото - 

" Не е ли щастието и в това,

да виждаш красотата,

дори и в летния порой?

Хармонията и нещата.

Картината рисувана от Бог..."

за Пътищата

... Аз не обичам утъпканите пътеки! Обичам да вървя, където скоро друг не е вървял, във Пущинака, където картините са рисувани от Бог. 

Само там, по ръба на възможното, където често всяка следваща стъпка е усилие, откривам радостта от пълноценния живот, от красотата на живот извън клишето...

за Миглена

Клишета се боричкат във главата ми, 

като преди години,

след Любов.

Ти си все така неземно хубава,

аз все по-тежък,

от Любов.

Клишето даже е красиво,

чудно е,

когато е със теб Любов.

Обичам те любима, 

чудно хубава,

моя 

пожизнена Любов!

за Свинското ( с любов )

 

В китайския език, йероглифа за дом, е стилизация на прасе под покрив.

Измервали са благосъстоянието си по броя прасета в стопанството.

Наскоро четох за впечатленията на покойния Антъни Бурдейн, от смърта на прасе в Португалия.

Дадох си сметка, колко си приличат тези моменти във всички краища на света.

Има нещо предвечно в такова събитие - група мъже убива голямо животно, заедно със семействата си го "скопосват".

Кулинарен празник, но и работа. 

Всеки има своята роля в събитието, работата е разделена - има за мъже и за жени, има за млади и за стари, има и за децата.

Предполагам, че и в родово-общинния строй се е случвало по същия начин.

Нека да изясня, в самото начало, отношението към смърта на животното, в местата на моето детство.

Никога не съм видял радост, у някой от мъжете, от акта на прекъсване на живота. Напротив, възпитаван съм, че това е работа.

Работа, която всеки мъж трябва да може да свърши, когато и където трябва.

Мисля, че е честно - ако ядеш месо, трябва да можеш да отнемеш живот - без радост или тъга, с ясното съзнание, че такъв е редът на нещата.

Бях седми клас, когато майка ми ме помоли да заколя кокошка.

Никога не съм я питал, защо е решила че мога, или че трябва.

Както писах, възпитаван съм, че всеки мъж трябва да може да направи, каквото трябва - когато трябва.

Коледа беше празника на дядо Цветан, бащата на баща ми.

Баща ми има трима братя и всички, винаги са били поканени, със семействата си, на всяко такова събитие.

Сутринта се събираме и закусваме, разпределят се ролите, разказват се истории от други години.

По изключение, от сутринта се пие греяна ракия - за стопляне и "озверване".

Ракията винаги е гроздова, най-добрата за такава напитка.

Приготвя се с мед в поцинковано, червено чайниче и цял ден стои на туча на бумтящата печка.

Във всяко село има местна история, която общо взето е за едни образи, които така се "озверили", че изпуснали прасето и после го гонили с пушка.

Има вариации, но общия сюжет е такъв.

Живота на свинята се отнема от опитен мъж - касапин.

Когато дойде ред за свинска смърт, такъв човек ходи от къща на къща, и след задължителната наздравица с греяна ракия, си свършва работата.

Взима полагащото му се месо и продължава натам.

Цената за смърт, касапското месо - най-крехко и вкусно.

В нашето семейство, никога не сме "викали" касапин.

Работата я вършеше дядо ми.

Когато ръката му отслабна, започна баща ми.

Докато не започне дрането на животното, жените си стоят на топло и нямат работа около "боричкането".

Тогава обаче започва и готвенето.

Първо се запича на тиган касапското месо - по-малки рибици, от вътрешната страна на гръбнака, както писах, изключително крехки и вкусни.

Подправят се само със сол и малко домашен червен пипер.

Хапва се с горещ селски хляб (най-вкусна е долната коричка на квадратния самун).

После започва обработка на сланината - от нея се правят джумерки и мас.

Започва разфасоването и обработката на различните части на прасето, които придобиват месарски и кулинарен вид.

Правят се различни колбаси, ястия и месни заготовки.

Работещите на студа от време на време ( когато ръцете ти са толкова студени, че не можеш да допреш кутрето си до безимения) влизат на топло, да се сгреят на огъня.

Пачата от уши и бузи, печените крачета, бахура, както и шкембето в масло, джумерките са уникално вкусни, когато са пресни.

Приготвя се  наденици, филета и шунка, които се подреждат да се сушат, прави се бабичка - деликатес, които се суши и се яде чак по Великден.

Кожата също се обработва, от нея могат да се направят цървули, или чанта, защото е почти водонепроницаема.

През цялото време настроението е приповдигнато, дали заради ситостта, или заради огнената, медена  смес - подвикват се закачки, подхващат се песни.

Не знам, дали Коледа идва от колене, или от името на древно божество - в народния фолклор, всичко е толкова преплетено.

Не знам и от къде идва дядо Коледа.

За мен усмихнатия белобрад старец прилича на дядо ми Цветан, застанал в средата на двора и пеещ песента за "добър юнак" Богдан, който имал " ранена коня" и се надбягвал със Слънцето, за изгората си.

Някъде там е и милата ми баба Бонка, която когато два ножа се допрат, се кръсти и казва неразбираеми думи, за да изгони смъртта от мъжете в къщата, да не ги стига острие.

Голямото семейство и уникалните вкусове на Добруджа.

В края на деня, всичко се разпределя на пет части, за петте семейства участвали в празника.

Връщаме се в града и в юношеската ми глава, сякаш пътуваме с машина на времето, от ония стари времена на историите от празника, към настоящето на 90-те - сиво и забързано.

Знаете, че отношението към свинското в нашата диета, претърпя големи метаморфози - от пълно отричане, като към нещо вредно и даже мръсно, до ренесанса му през кето-диетата и доказано по-високата точка на горене на свинската мас - по-здравословната алтернатива при пържене и готвене на висока температура.

Аз винаги съм подхождал с уважение.

Заради спомените и онази радост, запечатана в коледните студени дни.

Заради мъжете, които вече не могат да пеят и жените, които заедно с тях, живеят в спомените.

Приготвяйки продукта, ми се ще да отдам почит, на тези хора принадлежащи на един отминал свят.

Свят, където само мечтата е чертата на хоризонта , 

където момичета засенчват слънцето 

                                                          и юнаци се надпреварват с него.

Добруджа на моето детство.

за Порастването

Заслушах, 

                   послушах, 

                                      наслушах;

заготвих, 

                  поготвих, 

                                       наготвих;

зараснах, 

                  пораснах,

                                       надраснах...

                                              Бистрица 12.19 година

за Готвенето, детството и Великден

 

Всяко детство си има своите аромати на празник.

Моят е на агнешко с булгур.

Много дълго време си мислих, че това е единственият начин да се готви булгур - в детската ми глава продукта се беше препокрил с ястието.

Това беше рецептата за празник на баба ми.

Тя се казваше Мария.

Дядо ми се казваше Иван.

Винаги са били пример за мен - винаги заедно, винаги част от едно цяло...

Баба ми е от едно много старо село, от околностите на нашият най-северен град - Силистра.

Селото има автентична носии и обичаи, музика и специфична кухня.

Никога няма да забравя, аромата на билки и огън в нейната кухня. Сгушен до печката, слушах истории от стари времена и отпивах от липовия чай, който къкреше цяла зима, в единия край на туча.

За кухнята и съм писал и друг път - http://mislizahraneneto.blogspot.com/2018/02/blog-post.html

Баба беше жена, която сутрин " запалваше" деня и вечер го " гасеше".

Тиха, кротка, но винаги знаеща какво да каже и какво трябва да се направи.

Имаше различни манджи - яхнии със сушени сливи, супи с ориз и киселец и много различни и непознати билки.

Когато трябваше да се посрещнат гости обаче, или да се готви за сбор, и особено за Великден, нямаше въпроси - винаги се готвеше агне с дробсърма с булгур, джоджен, девисил, както и пържени кюфтета и салата.

Агнешкото се печеше на пещ и се готвеше от всички жени в къщата.

Когато се пали пещ, идват и жени от други къщи, с техните тави, и всички се пекат заедно. 

Това отнема 3-4 часа.

По обед, всички идват да си вземат тавите и бързат за техните си трапези.

Булгура е един от най-старите продукти, използвани от хората.

В пещерата Магурата е открита шепичка, в близост до огнище на хиляди години, т.е. по нашите земи той винаги се е използвал.

Повече за продукта 

- http://dibblerscuisine.blogspot.com/2013/06/blog-post.html

Деветнадесети век, ориза навлиза масово от Азия и го измества в периферията на нашата кухня.

В силистренско, обаче е останал в празничните рецепти.

В Евангелието е записано, че на Пасха, тайната вечеря, нашият Бог и неговите ученици са споделили празнична трапеза - агне с билки.

Спекулация би било да твърдя, че освен хляба и виното, са имали и булгур, но със сигурност продукта е бил разпространен и използван и в Юдея, от онези дни.

Моят Великден, винаги е бил сред много хора, с много борби с яйца, домашни козунаци и агнешко с булгур.

Вкуса на детството ми, е вкуса на Великден.

С радостната глъчка на многото близки.

Вкуса, който ги връща при мен...

Христос воскресе, скъпи мои!

за Вярата 2020

Темата е много дълга и ще е много трудно да я изясним тук, но с обещание и към двамата ми приятели писали по-горе, да я довършим когато карантината отмине.

Подчертавам, че аз не съм богослов, но като вярващ, трябва да споделя следното:

Бог е навсякъде. Общуването с него има форми. Тези форми са част от живата традиция на църквата, те са разказани ( свидетелствани) от нашият Бог -  Иисус Христос, неговите ученици, светците на нашата църква.

Вярвайки в него, ние трябва да сме част от неговото семейство на земята - Църквата.

Свещениците, монасите и ръководителите на това семейство - митрополитите са негови служители.

Всички те призоваха вярващите, да се молят от домовете си в тези тежки времена. Да присъстват само в краен случай и да спазват всички наложени от извънредното положение правила.

Но те са служители и има неща, които не могат да откажат на вярващите - причастие ( ако са изпълнени всички останали условия, които църковната традиция повелява), утеха, духовен съвет и т.н.

Мислите ли, че те не се безпокоят, че ще се заразят?

Мислите ли, че те не се безпокоят за духовните си деца?

Мислите ли, че те не се безпокоят за семействата и близките си?

Те са там, за да служат.

И когато света се сгромолясва и всичко свършва, те ще бъдат последните които ще продължават да се молят на нашият Бог, за мен и вас - това е тяхната служба.( има много исторически примери за това - най-известните Ефтимий Търновски падането на Търново, екзарх Стефан I спасяването на българските евреи и т.н.)

Когато в личен план, света и на най-болния и най-презрения свършва, пак те са които са длъжни да го приемат и утешат.

Слава Богу, имаме много начетени и добри свещеници.

Бих препоръчал сайта www.bogonosci.bg както и www.dobrotolubie.com като места където български и чуждестранни духовници и богослови списват и споделят мисли.

И последно за митрополитите - мисля, че 80% от владиците са сменени в последните 5 години ( средна възраст 45, ако не се лъжа), хора с по три висши образования, истински богослови и пастири.

За сменените, не казвам нищо лошо - живели са в друга епоха, не мога да ги съдя, но ако мислите че са Ви предали, защо не погледнете към новите?

И последно, нека всички вярващи се съобразят с призива на своите отци, а за всички останали - не бързайте да съдите и не се изкушавайте да затваряте църквите, за някой те са последно спасение, а за други  - последен рубеж, Голготата от която всеки ден ни измолват от Бога!

Дано не е прекалено патетично!

Първото нещо което научих, преди време когато влязох в Храма, беше че "Християнството не крещи"...

Прощавай отец!

😀