за Свинското ( с любов )

 

В китайския език, йероглифа за дом, е стилизация на прасе под покрив.

Измервали са благосъстоянието си по броя прасета в стопанството.

Наскоро четох за впечатленията на покойния Антъни Бурдейн, от смърта на прасе в Португалия.

Дадох си сметка, колко си приличат тези моменти във всички краища на света.

Има нещо предвечно в такова събитие - група мъже убива голямо животно, заедно със семействата си го "скопосват".

Кулинарен празник, но и работа. 

Всеки има своята роля в събитието, работата е разделена - има за мъже и за жени, има за млади и за стари, има и за децата.

Предполагам, че и в родово-общинния строй се е случвало по същия начин.

Нека да изясня, в самото начало, отношението към смърта на животното, в местата на моето детство.

Никога не съм видял радост, у някой от мъжете, от акта на прекъсване на живота. Напротив, възпитаван съм, че това е работа.

Работа, която всеки мъж трябва да може да свърши, когато и където трябва.

Мисля, че е честно - ако ядеш месо, трябва да можеш да отнемеш живот - без радост или тъга, с ясното съзнание, че такъв е редът на нещата.

Бях седми клас, когато майка ми ме помоли да заколя кокошка.

Никога не съм я питал, защо е решила че мога, или че трябва.

Както писах, възпитаван съм, че всеки мъж трябва да може да направи, каквото трябва - когато трябва.

Коледа беше празника на дядо Цветан, бащата на баща ми.

Баща ми има трима братя и всички, винаги са били поканени, със семействата си, на всяко такова събитие.

Сутринта се събираме и закусваме, разпределят се ролите, разказват се истории от други години.

По изключение, от сутринта се пие греяна ракия - за стопляне и "озверване".

Ракията винаги е гроздова, най-добрата за такава напитка.

Приготвя се с мед в поцинковано, червено чайниче и цял ден стои на туча на бумтящата печка.

Във всяко село има местна история, която общо взето е за едни образи, които така се "озверили", че изпуснали прасето и после го гонили с пушка.

Има вариации, но общия сюжет е такъв.

Живота на свинята се отнема от опитен мъж - касапин.

Когато дойде ред за свинска смърт, такъв човек ходи от къща на къща, и след задължителната наздравица с греяна ракия, си свършва работата.

Взима полагащото му се месо и продължава натам.

Цената за смърт, касапското месо - най-крехко и вкусно.

В нашето семейство, никога не сме "викали" касапин.

Работата я вършеше дядо ми.

Когато ръката му отслабна, започна баща ми.

Докато не започне дрането на животното, жените си стоят на топло и нямат работа около "боричкането".

Тогава обаче започва и готвенето.

Първо се запича на тиган касапското месо - по-малки рибици, от вътрешната страна на гръбнака, както писах, изключително крехки и вкусни.

Подправят се само със сол и малко домашен червен пипер.

Хапва се с горещ селски хляб (най-вкусна е долната коричка на квадратния самун).

После започва обработка на сланината - от нея се правят джумерки и мас.

Започва разфасоването и обработката на различните части на прасето, които придобиват месарски и кулинарен вид.

Правят се различни колбаси, ястия и месни заготовки.

Работещите на студа от време на време ( когато ръцете ти са толкова студени, че не можеш да допреш кутрето си до безимения) влизат на топло, да се сгреят на огъня.

Пачата от уши и бузи, печените крачета, бахура, както и шкембето в масло, джумерките са уникално вкусни, когато са пресни.

Приготвя се  наденици, филета и шунка, които се подреждат да се сушат, прави се бабичка - деликатес, които се суши и се яде чак по Великден.

Кожата също се обработва, от нея могат да се направят цървули, или чанта, защото е почти водонепроницаема.

През цялото време настроението е приповдигнато, дали заради ситостта, или заради огнената, медена  смес - подвикват се закачки, подхващат се песни.

Не знам, дали Коледа идва от колене, или от името на древно божество - в народния фолклор, всичко е толкова преплетено.

Не знам и от къде идва дядо Коледа.

За мен усмихнатия белобрад старец прилича на дядо ми Цветан, застанал в средата на двора и пеещ песента за "добър юнак" Богдан, който имал " ранена коня" и се надбягвал със Слънцето, за изгората си.

Някъде там е и милата ми баба Бонка, която когато два ножа се допрат, се кръсти и казва неразбираеми думи, за да изгони смъртта от мъжете в къщата, да не ги стига острие.

Голямото семейство и уникалните вкусове на Добруджа.

В края на деня, всичко се разпределя на пет части, за петте семейства участвали в празника.

Връщаме се в града и в юношеската ми глава, сякаш пътуваме с машина на времето, от ония стари времена на историите от празника, към настоящето на 90-те - сиво и забързано.

Знаете, че отношението към свинското в нашата диета, претърпя големи метаморфози - от пълно отричане, като към нещо вредно и даже мръсно, до ренесанса му през кето-диетата и доказано по-високата точка на горене на свинската мас - по-здравословната алтернатива при пържене и готвене на висока температура.

Аз винаги съм подхождал с уважение.

Заради спомените и онази радост, запечатана в коледните студени дни.

Заради мъжете, които вече не могат да пеят и жените, които заедно с тях, живеят в спомените.

Приготвяйки продукта, ми се ще да отдам почит, на тези хора принадлежащи на един отминал свят.

Свят, където само мечтата е чертата на хоризонта , 

където момичета засенчват слънцето 

                                                          и юнаци се надпреварват с него.

Добруджа на моето детство.

за Порастването

Заслушах, 

                   послушах, 

                                      наслушах;

заготвих, 

                  поготвих, 

                                       наготвих;

зараснах, 

                  пораснах,

                                       надраснах...

                                              Бистрица 12.19 година

за Готвенето, детството и Великден

 

Всяко детство си има своите аромати на празник.

Моят е на агнешко с булгур.

Много дълго време си мислих, че това е единственият начин да се готви булгур - в детската ми глава продукта се беше препокрил с ястието.

Това беше рецептата за празник на баба ми.

Тя се казваше Мария.

Дядо ми се казваше Иван.

Винаги са били пример за мен - винаги заедно, винаги част от едно цяло...

Баба ми е от едно много старо село, от околностите на нашият най-северен град - Силистра.

Селото има автентична носии и обичаи, музика и специфична кухня.

Никога няма да забравя, аромата на билки и огън в нейната кухня. Сгушен до печката, слушах истории от стари времена и отпивах от липовия чай, който къкреше цяла зима, в единия край на туча.

За кухнята и съм писал и друг път - http://mislizahraneneto.blogspot.com/2018/02/blog-post.html

Баба беше жена, която сутрин " запалваше" деня и вечер го " гасеше".

Тиха, кротка, но винаги знаеща какво да каже и какво трябва да се направи.

Имаше различни манджи - яхнии със сушени сливи, супи с ориз и киселец и много различни и непознати билки.

Когато трябваше да се посрещнат гости обаче, или да се готви за сбор, и особено за Великден, нямаше въпроси - винаги се готвеше агне с дробсърма с булгур, джоджен, девисил, както и пържени кюфтета и салата.

Агнешкото се печеше на пещ и се готвеше от всички жени в къщата.

Когато се пали пещ, идват и жени от други къщи, с техните тави, и всички се пекат заедно. 

Това отнема 3-4 часа.

По обед, всички идват да си вземат тавите и бързат за техните си трапези.

Булгура е един от най-старите продукти, използвани от хората.

В пещерата Магурата е открита шепичка, в близост до огнище на хиляди години, т.е. по нашите земи той винаги се е използвал.

Повече за продукта 

- http://dibblerscuisine.blogspot.com/2013/06/blog-post.html

Деветнадесети век, ориза навлиза масово от Азия и го измества в периферията на нашата кухня.

В силистренско, обаче е останал в празничните рецепти.

В Евангелието е записано, че на Пасха, тайната вечеря, нашият Бог и неговите ученици са споделили празнична трапеза - агне с билки.

Спекулация би било да твърдя, че освен хляба и виното, са имали и булгур, но със сигурност продукта е бил разпространен и използван и в Юдея, от онези дни.

Моят Великден, винаги е бил сред много хора, с много борби с яйца, домашни козунаци и агнешко с булгур.

Вкуса на детството ми, е вкуса на Великден.

С радостната глъчка на многото близки.

Вкуса, който ги връща при мен...

Христос воскресе, скъпи мои!

за Вярата 2020

Темата е много дълга и ще е много трудно да я изясним тук, но с обещание и към двамата ми приятели писали по-горе, да я довършим когато карантината отмине.

Подчертавам, че аз не съм богослов, но като вярващ, трябва да споделя следното:

Бог е навсякъде. Общуването с него има форми. Тези форми са част от живата традиция на църквата, те са разказани ( свидетелствани) от нашият Бог -  Иисус Христос, неговите ученици, светците на нашата църква.

Вярвайки в него, ние трябва да сме част от неговото семейство на земята - Църквата.

Свещениците, монасите и ръководителите на това семейство - митрополитите са негови служители.

Всички те призоваха вярващите, да се молят от домовете си в тези тежки времена. Да присъстват само в краен случай и да спазват всички наложени от извънредното положение правила.

Но те са служители и има неща, които не могат да откажат на вярващите - причастие ( ако са изпълнени всички останали условия, които църковната традиция повелява), утеха, духовен съвет и т.н.

Мислите ли, че те не се безпокоят, че ще се заразят?

Мислите ли, че те не се безпокоят за духовните си деца?

Мислите ли, че те не се безпокоят за семействата и близките си?

Те са там, за да служат.

И когато света се сгромолясва и всичко свършва, те ще бъдат последните които ще продължават да се молят на нашият Бог, за мен и вас - това е тяхната служба.( има много исторически примери за това - най-известните Ефтимий Търновски падането на Търново, екзарх Стефан I спасяването на българските евреи и т.н.)

Когато в личен план, света и на най-болния и най-презрения свършва, пак те са които са длъжни да го приемат и утешат.

Слава Богу, имаме много начетени и добри свещеници.

Бих препоръчал сайта www.bogonosci.bg както и www.dobrotolubie.com като места където български и чуждестранни духовници и богослови списват и споделят мисли.

И последно за митрополитите - мисля, че 80% от владиците са сменени в последните 5 години ( средна възраст 45, ако не се лъжа), хора с по три висши образования, истински богослови и пастири.

За сменените, не казвам нищо лошо - живели са в друга епоха, не мога да ги съдя, но ако мислите че са Ви предали, защо не погледнете към новите?

И последно, нека всички вярващи се съобразят с призива на своите отци, а за всички останали - не бързайте да съдите и не се изкушавайте да затваряте църквите, за някой те са последно спасение, а за други  - последен рубеж, Голготата от която всеки ден ни измолват от Бога!

Дано не е прекалено патетично!

Първото нещо което научих, преди време когато влязох в Храма, беше че "Християнството не крещи"...

Прощавай отец!

😀

за Мерките 2020

Това е истината приятели. 

Съжалявам, че популизма взима връх! 

Кой търси мнението на засегнатите? 

Играем си на " стражари и апаши", а цели отрасли умираме... 

Не не сме "мрънкачи". Умираме... и нямаме полезен ход.

Преди време, един приятел ми каза - "Аз съм болен патриот - обичам България като майка, но винаги когато "опра" до нея - тя ме гледа като мащеха..."

Тези които ще умрат, Ви поздравяват!...

Morituri te salutant..

за Благодарността

Брата на Дюрер е бил миньор.
Станал е такъв, за да може братчето му да бъде художник. 
Разбрали са се, когато започне да изкарва пари от рисуване, великият майстор да го откупи от мините и да му помогне и той да стане художник. 
Когато това става обаче, ръцете на по-големият брат са толкова деформирани от тежкия труд, че той не може да рисува.
Дюрер увековечава ръцете му и малко след това обичният му брат почива.
Не знам дали историята е истинска, но винаги ме е трогвала!
Мисля си, че никога не трябва да забравяме да се молим за хората, които с цената на здравето и живота си, ни позволиха да летим!
Да следваме мечтите си...

за Спагетите (с любов)

 

Началото на деветдесетте години, спагетите придобиваха култово значение в съзнанието на децата на прехода.

Как се варят спагети ме е учил един приятел от махалата - Боби.

Мятахме спагети по плочките и прозорците в кухнята им, докато не залепнат. Ядяхме ги с масло и сирене и си мечтаехме за дните когато ще пием италианско вино и ще ядем спагети в Рим - естествено като част от някакво мъгляво, но непременно светло и блестящо бъдеще.

Цялата тайфа учехме в различни училища, интересувахме се от различни неща, но заедно тренирахме джудо и прекарвахме цялото си свободно време. Застъпвахме се един за друг и се подкрепяхме, опитвахме се да оцеляваме в работническите, панелни квартали, от началото на 90-те.

Бяха доста гладни и криминални години.

По някакъв начин, приготвянето и консумирането на италианска храна ни доближаваше, в очите ни, до романтичния образ на мъжете на честта, елегантните персонажи от Кръстника, Мафията и десетките филми и книги по темата.

Корави и елегантни мъже на честта.

Когато за първи път поканих момиче на вечеря, бях толкова притеснен и нервен, бях си глътнал цялата граматика и вероятно съм заеквал - бях истински мъж на честта.

Тя обаче, каза да! 

И започнаха истинските мъки😀

След тренировка, в съблекалнята, небрежно попитах тайфата,  къде в града бих могъл, да заведа момиче на вечеря.

След нецензурните предложения, дюдюкания и два-три раздадени задвратника,  се обединихме около мнението, че новата пицария е най-подходяща - елегантна и модерна.

Боби, ми зададе няколко "контролни" въпроса, от сорта на "Кой влиза пръв в салона?", "Какво вино е подходящо за Карбонара? " и т.н.

След като чу "катастрофалните" ми отговори, заяви към останалите, че се заема - бях поканен, на следващия ден у тях на репетиция.

Вечерята беше след два дни, така че "имахме много малко време да запълним празнотата  "обноски на вечеря" в моя социален живот".

На следващия ден, в точния час, бях на линия за тази "необходима" тренировка.

Сестрата на Боби, която беше четири години по-голяма от нас, се беше съгласила да играе ролята на моя дама, а Боби беше нещо като салонен управител и сервитьор.

Не ме разбирайте погрешно, но сестра му имаше страаааахоооотни крака, които показваше по страшно елегантен начин и това вообще не помагаше да запомня тънкостите в подходящото държание в ресторант.

След като отнесох прилична доза подигравки , но и насърчителни думи и от двамата, бях обявен за годен и отпратен да репетирам поръчката на вино подходящо за пица Капричоза и в никакъв случай, кока-кола с него.

В уговорения ден и час, бях на уговореното място.

Стисках цвете в ръка, и се опитвах да преговоря няколко заучени реплики - Комедия дел арте в действие.

Момичето дойде.

Разходихме се, поговорихме и всичко си дойде на мястото.

Влязохме в претъпканото заведение и тя, за мое огромно облекчение, предпочете терасата, пред резервираната, централна маса.

Дойде момента с поръчването и момичето избра спагети Болонезе.

Вече бях влюбен!

Поръчах си същите, както и много добър Траминер...

Сервитьора се захили..

Момичето не трепна и добави две кока-коли към поръчката ни.

След това върна менюто и продължи разговора с мен, поглеждайки в очите ми.

Бях в девети клас на гимназията и исках да летя!

Спагетите бяха преварени, а колата топла, но точно тогава това нямаше никакво значение.

Ноща също бе топла, пропита с аромата на летния Дунав и парфюма и.

В чест на тези спагети Болонезе, после "специализирах" тази рецепта.

Да, приготвял съм ги и за други дами, след това...

По едно време, бях станал пословичен сред приятелите си😀.

Това е "проста", но уютна храна. 

Вкусна, полезна и такава, която създава спомени.

Гордостта ми е, че вече е любима рецепта и на сина ми.

Храна за хубави спомени.

за Маските

Бях написал някъде, че отново видях празни рафтове в магазините, а така не ми се иска да видя отново празните погледи на тълпата...

Малко по-лошо е...

Добре дошли във времето на хората без лица!

Наслагахме маски, първо бяха за еднократна употреба, вече са моден аксесоар - изразяват нашата индивидуалност.

Нашата индивидуалност, такава каквато си я представяме, такава каквато си я купуваме.

Преди години бях много запален по античната ни история.

Имах възможност да се запозная с проф.Китов, нашият виден археолог и изследовател на тракийското наследство.

Бях изключително впечатлен от една традиция на тези племена и народи - орфеевите празници.

Предшественици са на дионисиевите вакханалии, които са се празнували до много по-късно и в Римската империя (до към 4 век, по нашите земи). В наше време, например маскарада във Венеция има общо с тази древна традиция.

Участниците са слагали маски на животни и са се отдавали на пиянство и развлечения. Двуседмичен купон, по време на който ти е позволено всичко и за да не ти се пише на теб като, член на общността си, се разхождаш с маска...

Не че затова ги сложихме , но вече се вижда ефекта.

Изнервени, безлики хора.

Бях свидетел на скандал в магазина.

Милата женица на касата се тюхкаше, че за пореден път и се карат, че е бавна. И как месеци наред не е била бавна, а сега и се карат.

Скарах му се на човека, да не и се кара, и станах един от многото - смелчаци без лица...

Поздравих приятел.

Минавах с колата покрай него и усмихнато му махнах.

Зачудих се защо не ми отвръща.

Усетих се - бях с маска.

Просто бях станал добронамерен и безлик отминаващ...

Това което се случва в социалните мрежи от години, се случва и на улицата.

Кое е следващото?

Казват, че водата на каналите във Венеция, се избистрила след като хилядите туристи спрели да я цапат с присъствието си.

Може би е важно да не забравяме, че всеки маскарад ще свърши и тогава, когато се избистри водата, ще останем с лицата си.

Тези които не можем да изперем, зашием или изхвърлим.

Тези, нарисувани от Бог.

за Готвенето и Хляба

 

Има много неща свързани с кулинарията, които ми се ще да разкажа.

Всъщност всеки ден разказвам готвейки за Вас.

Не си спомням първото нещо което съм сготвил.

Вероятно са били яйца на очи, пържени в свинска мас и поръсени с домашен червен пипер.

Спомням си, едно лято на село, на черно-белия телевизор на баба ми, даваха анимация, дон Кихот ( мисля че беше испанска със симулантен превод). Санчо Панса ядеше пържени яйца и си топеше жълтъците със селски хляб. Толкова ми се доядоха, че помолих баба ми да ми направи. От тогава, стандарта за съвършенство при яйцата, са тези пържени яйца със селски хляб в кухнята на баба ми, с вкус на сол, ръчно счукан червен пипер и сминдух.

Да готвиш за някого винаги е споделяне.

Какво може да ти сподели, човек който е млад и още не е живял? Или пък е стар, но не е живял?

Може би чужди истории?...

Винаги са ме вълнували другите, истинските, тези от които можеш да покажеш белег...

Знаете ли как се научих да правя хляб?

Исках да умра.

Бях фалирал.

Бях разочаровал цял отбор юнаци - добри, лоши, близки...

Всеки казва - трябва да не спираш да комуникираш.

Как да комуникираш, когато си нулевият заразяващ?

Когато си този, заради когото трябва да се пренаредят плановете, да се отписват взимания, да умират мечти...

Мечтаех и бях повлякал много хора със мен.

Бях стигнал момента в който не можех повече да се съпротивлявам, исках да спра, исках да заспя и да не се събудя.

Не звучи добре нали?

Затварях обект след обект.

Преместихме се да живеем в малък апартамент в Дружба.

Къщата ми беше на тухли, мечтите ми на трупчета...

Жена ми ме помоли да прочета молитвата " Отче наш".

Когато попитали Иисус, как да се молят на Бог, той им казал тази молитва.

Тревожеше се за мен.

Вероятно защото бях спрял да говоря...

" насъщният ни хляб, ни дай и днес"...

Явно това ме е заинтригувало, защото реших да опитам. 

Нямах много, но не ми и трябваше - брашно, вода, мая, захар, сол и олио.

Само като ги написах сега и пак видях всички съставки на живота.

Всяка работа за да се случи, трябва да я омесиш с тези неща.

Трябва и база, трябва и стихия, трябва и живот, трябва и вкус, трябва и и благост (смирение).

И всичко това в една перфектна хармония, "магия" се преобразява в насъщна част от Живота!

Започнах да меся всеки ден.

Изпробвах различни рецепти и форми.

Сестра ми ни беше подарила една кошница с неща за Нова година.

Пълнех кошницата с питки и хлебчета и я замятах с ръчно тъкан месал, за да си "почине" хляба.

Малкото апартаментче се къпеше в аромата на Живот.

Всяка вечер сядахме на масата и бързахме да споделим Хляба.

Не съм спирал да ходя на работа през цялото време, работех на всички позиции на които бях наемал хора и за които бях плащал заплати - управители, маркетинг специалисти, HR-ри, бармани, сервитьори, охрана, помощник кухня, снабдители, хигиенисти.

Моята лична Голгота.

Единствено готвач не можех.

Бях прекалено респектиран от занаята. 

Можех да помогна, но не можех да "застъпя".

Сега след толкова години, мога да се нарека шеф, защото знам, че мога да сготвя четиристепенно меню за сто и петдесет души, да ръководя кухненски екип, да плейтвам, планирам и организирам.

Имам много успешни мероприятия и сделки зад гърба си, но никога няма да забравя усещането, когато отмятам месалчето от кошницата и виждам радостта в очите на сина ми.

Истинска магия!

Скоро организирах нов бизнес, с доставка на храна. Успях да си стъпя на краката, да достроя къщата ( където се преместихме да живеем) и да стартирам нови бизнеси, с помощта на много приятели и близки.

Аромата на живот, се беше пропил в мен и не ми даваше да искам да заспя.

Ще ви споделя и нещо писано тогава -http://underlinestories.blogspot.com/2013/08/blog-post.html 

и рецепта за питка, която можете да си направите вкъщи 

https://m.facebook.com/story.php?story_fbid=897368880684526&id=407410053013747 

И така, замесете си Живот!

          ... и да опитаме да го живеем красиво.

за Страха и социалните мрежи

 

В това кафене в Арл, Ван Гог прекарва последните години от живота си. Той пише на брат си, че това е сцената, на която се събират маргинали и хора на ноща, към които се числи и той. Апартамента който обитава, се намира в същата сграда, така че в някакъв смисъл това е неговата гостна. 

Чашата ми е подарък от много години, тя изобразява терасата на същото кафене. 

Тези места в продължение на години са били сцена на социалния живот - места за срещи, общуване и раздели. В съвремието, успяхме да заменим много от техните функции - с телевизия, социални мрежи и мобилни устройства. Кафето, което можем да си приготвим вкъщи е дори по-добро от това от голямата, класическа, парна машина Cimbali. 

Всичко това за да спестим време и усилия.

Дали обаче, успяхме да постигнем нещо смислено със спестеното време? 

Дали използвахме спестените усилия да нарисуваме шедьоврите на нашата епоха?

Общувайки през социалните медии и научавайки новините през новинарските канали, някак успяхме да ги шаблонираме.

Постепенно всичко влиза в една голяма матрица.

Започнала с фаст фуд културата на потребление, тази матрица се разпростря и върху социалния ни живот и върху начина по който възприемаме света ( новините от него).

Рожденните дни се честитят по един и същ начин, благодарим на всички поздравили ни по един и същ начин, природните катаклизми се отразяват по един и същ начин, атентатите, заплахите които ни дебнат постоянно, влизат в света ни през много приличащи си цикли на информираност.

В кафенетата клюките са се разпространявали по-бавно и са били ограничени географски.

Превръщайки света в едно голямо кафене, възможностите за влияние май стават неограничени.

Информацията която циркулира в мрежата, би трябвало да ни направи свободни - да можем да виждаме тенденциите, да отсяваме истината.

Напротив, тя постоянно захранва сетивата ни и влияе на чувствата ни - страх, ярост, гняв, желание да придобиеш, да унижиш  и т.н.

През три-четири години света свършва - промени в климата, Ебола, земетресения, пожари, птичи грип, атентати, торнадо, Луда крава, война, бежанци, КОРОНА ВИРУС.

Този път май стигнахме далеч.

За първи път от много време, истерията доведе до действия - хората купуват като обезумели стоки от първа необходимост.

През 90-те години на миналия век, наблюдавах две подобни кризи.

За първи път, обаче не сме сами в лудостта си.

Телевизията ни показва кадри от Солун, Милано, Сингапур.

Света се запасява.

Мисля, че за голяма част от интелигентните хора, под 30-ет години, които видях в магазина онзи ден, това е още един аргумент - целият свят го прави, не могат всички да грешат нали?

Могат скъпи мои!

Бог не може да греши, всички други можем!

Това, че е световна истерия, не го прави различно, просто кафенето е голямо!

Това, че купувате много вода, боб и тоалетна хартия ( наистина това са най-продаваните артикули!) няма да Ви спаси, спасението е на друго място :-)

А защо точно това са продуктите?

Водата е ясна - така сме устроени че след въздуха е най-необходимата ни.

Бобът ( варивата) създават вече усещане за една свръх кризистност.

Не се разваля лесно, носи протеини, евтин е...

Явно тоалетната хартия е придобила специален статут в определението за криза, или пък има връзка с избора на продуктите в кризистната кошница...

Отново видях празни рафтове в магазини, а така не ми се иска да виждам отново празните погледи на обезумели тълпи...

Ще бъда смел и ще направя три прогнози:

1. Корона вируса ще дойде в България.

2. Ще вземе жертви.

3. Ще започнат да го лекуват.

И още нещо - не бях в магазина за боб, вода или тоалетна хартия, търсих вино от Португалия, за да продължа недовършен разговор със скъп за мен човек :-)

с. Бистрица  29.02.2020г.

за Прошката

Интересно нещо е прошката - толкова неприсъща и толкова необходима. Да простиш, означава да вървиш против първосигналната си природа, трябва дисциплина, но изисква и смирение - една постоянна мисъл, че никога няма да бъдеш съвършен и не можеш да го очакваш и от останалите.

В днешния ден ми е малко весело, като чета за тази "древна", българска традиция.

Традицията е точно толкова древна, колкото е древно християнството по нашите земи. 

Днешният ден е много важен в християнския календар, защото на него започва нашата духовна, четиридесет дневна, ежегодна битка - великия ПОСТ.

През това време, ще опитаме да изгладим някоя, наша кривица, да смирим душите си, да станем по-добри.

Храната е само един измерител на предстоящото пътуване, тя ще е едно от ограниченията, много по-тежко ще е точно вървенето против тази наша първосигнална природа.

И това вървене, тази борба е много по-поносима с лек стомах и душа.

А за да и е леко на душата, трябва да простим - на себе си и на света...

Традицията е войнска - преди битка да се "простим", за да можем да се съсредоточим в необходимото, което трябва да направим.

Очиствайки се, с молбата да получим прошка и давайки такава,  ние се съсредоточаваме в това което е сега и което предстои.

Единственото, за което Господ не може да направи нищо, е миналото!

За грешките в него, са ни дадени възможностите  да прощаваме и да помолим да ни простят.

Простете ми скъпи мои!

Прости ни Господи!