за Прошката

Интересно нещо е прошката - толкова неприсъща и толкова необходима. Да простиш, означава да вървиш против първосигналната си природа, трябва дисциплина, но изисква и смирение - една постоянна мисъл, че никога няма да бъдеш съвършен и не можеш да го очакваш и от останалите.

В днешния ден ми е малко весело, като чета за тази "древна", българска традиция.

Традицията е точно толкова древна, колкото е древно християнството по нашите земи. 

Днешният ден е много важен в християнския календар, защото на него започва нашата духовна, четиридесет дневна, ежегодна битка - великия ПОСТ.

През това време, ще опитаме да изгладим някоя, наша кривица, да смирим душите си, да станем по-добри.

Храната е само един измерител на предстоящото пътуване, тя ще е едно от ограниченията, много по-тежко ще е точно вървенето против тази наша първосигнална природа.

И това вървене, тази борба е много по-поносима с лек стомах и душа.

А за да и е леко на душата, трябва да простим - на себе си и на света...

Традицията е войнска - преди битка да се "простим", за да можем да се съсредоточим в необходимото, което трябва да направим.

Очиствайки се, с молбата да получим прошка и давайки такава,  ние се съсредоточаваме в това което е сега и което предстои.

Единственото, за което Господ не може да направи нищо, е миналото!

За грешките в него, са ни дадени възможностите  да прощаваме и да помолим да ни простят.

Простете ми скъпи мои!

Прости ни Господи!