за Ритъма и Джудо (част 5)

Всяко нещо си има ритъм. 

Често ритъма на преговорите, наподобява ритъма на джудо схватка.

Всичко започва с много идеи, с много енергия - една, две хватки, маньовър, защита, отново опит за хвърляне. 

Въпросът е обаче, че трябва да си разпределиш силите - те трябва да ти стигнат и в случай, че техниките ти не се получат и трябва да продължиш да се бориш до - 5,6,10-та минута на схватката. 

Този, който владее инициативата, той налага ритъма. 

Той атакува - другият се защитава. 

Тоест даже да не искаш преговори, даже да не искаш схватка, ако тя е започнала, ти тябва да парираш опитите на опонента ти да атакува. Ако си много добър в това, можеш да станеш непобедим. 

Но ако искаш да победиш, трябва да атакуваш. 

Когато говорим за ритъм, повечето хора си представят равноделен ритъм - бърз, бавен, бърз. 

Българският фолклор, обаче е известен с неравномерните си ритми. 

Морето също променя ритъма на вълните си - те се застъпват и наслагват, създавайки неравноделна хармония.

И това прави "играта" непредсказуема. 

За да объркаш противника, ти трябва да можеш да смениш ритъма.

Трябва да можеш да чакаш, когато трябва, да си издържлив колкото трябва и да си "експлозивен" в подходящият момент. 

Затова, трябва да можеш да следиш ритъма на опонента и да можеш да налагаш твоят ритъм. 

Преди години, договарях трудна сделка. 

Бях вложил много пари в едно заведение и в момента в който то потръгна, хазяина се опита да очетвори наема. 

Правихме обосновани предложения, базирани на обороти, инвестиции, амортизации. 

Човека си повтаряше едно и също - ти знаеш ли "Коко фашиста" колко взима за неговият магазин.

Нашите предложения се редуваха с неговите.

Нещата не вървяха.

Тогава обясних на съдружниците ми, че трябва да "пропуснем ход".

Даваме окончателна оферта, срок за приемане и спираме комуникация - не се вдигат телефони, не се отговаря на мейли.

Човека яко се "изпържи".

Изпари му се желанието да хитрува и преговаря.

Нямаше кой да му плаща искания наем - този бизнес си има специфики.

Предходният наемател го беше изнудвал и заплашвал.

Ние не бяхме такива и той беше опитал да се възползва.

В последният ден на срока, един от нас, се обади с място и час за подписване на договора.

Подписахме за следващите три години и нещата бяха о.к.

Понякога, можеш да пропуснеш ход, 

или да направиш крачка встрани, 

важно е да усещаш ритъма.

... и да можеш да го създаваш.

Бистрица

2022г.

за Тангото (ни)

Изпепеляващо и страстно,

рисуваме с телата си -

по дансинга,

Любов.

Задъхани и ненаситни,

допираме телата си -

в Танго,

Любов.

Не ме изпускаш,

аз не искам да те пусна -

танцуваме, 

Любов.

И ритъма на танца,

рисува с нас -

Живот,

Любов.

18.06.2022г.

за Джудото, Илиенци и преговорите (част 1)

В началото на 90-те тренирах активно източни бойни изкуства. Изучавах боен вариант на джудо, форма на джу-джуцу, дошла в България от Френската федерация на тези бойни спортове(FFJJ).

Имахме възможност да експериментираме техники, да участваме в свободни битки, с представители на други бойни стилове. 

Един от първите принципи, които Джигоро Кано - основателят на джудо, е извел в свой основен постулат, принципа на ефективността, бързо доказа своето значение и беше приет от много от нас, като водещ житейски принцип. 

На кратко, принципа гласи, че няма значение колко си силен, можещ, какви са възможностите ти в конкретната битка, твоя основна цел трябва да бъде, максимално ефективното използване на силата ти, за достигане на крайният резултат - победа. 

Всички красиви стойки, всички красиви думи, са без значение - важен е крайният резултат, постигнат с минимално разпиляване на силите ти. 

Това разбиране "прави разликата", срещу противник, който е гледал много филми за кунг-фу. 

Веднъж участвах в схватка, в която опонента ми правеше салта и премятания около мен. 

Правеше страхотни отскоци и извивки във въздуха. 

Всичко приключи с мой точен, десен, прав ритник. 

Беше първият ми удар в срещата. 

Момчето се сви и трябваше да му оказвам първа помощ. 

За съотборниците ми изглеждаше забавно и комично, но за мен беше "чисто джудо"- ефективно, без помпозност, без "изхвърляне".

Начина да постигнеш желаното, на татамито, както и в преговори в края на деветдесетте, удивително си приличаха. 

По това време, попаднах в "чудният" свят на софийския пазар Илиенци. 

Мястото беше, като междугалактически бар от романите на Дъглас Адамс. 

На пазара, хора от цял свят и от всички раси, предлагаха стоката си в малки и големи количества. 

Пазара съществуваше, като суб култура, град в града, движен от свои правила, събития и лидери. 

Приличаше на междугалактическа джунгла - пъстра, тайнствена, със своя красота. 

Хора от цялата страна, пътуваха със специални автобуси, за да пазаруват от Илиенци, стока за магазинчета, сергии, както и за големи, луксозни магазини. 

Помагах на баща ми, който беше започнал търговски бизнес с дрехи и всяка седмица пътуваше пътя от Силистра до София и обратно, за да пазарува актуална стока.

Тя беше от китайски ризи и вратовръзки, арабски фланелки, българско бельо, та до - белоруски железарски инструменти, китайски нокторезачки и така нататък. 

През периода изучавах строително инженерство, в най-престижният Университет за това, и в почивните дни помагах (а понякога и сам търгувах). 

Скоро открих, че търговията е много приятен спорт (по това време и относително необременен от данъци). 

Пред очите ми хора се издигаха и пропадаха, забогатяваха и изчезваха от пазара. 

Думата пазар, в един много буквален смисъл - декари от халета, нови и стари, разделени на стотици магазинчета, специализирани в продаването на различна стока. 

Луксозни бутици и миришещи клоаки.

Тълпи от хора, бързащи, бутащи се, търсещи добрата сделка. 

Преговорите се водеха на развален български, развален англииски, турски, цигански, арабски, китайски, перси. 

Бързите пазарлъци са ясни - искаш, даваш, товариш стоката и гледаш да не те излъжат, като броиш парите. 

Случваха се и по-сложни сделки. 

С момчета, за които знаеш, че уреждат задълженията си с ножове. 

С хора, които претоварват стока от багажник, в багажник на изоставени паркинги. 

Консигнации, предплати, договори, "илиенски фактури", подаръци, рушвети.

Различни стилове на преговори, различни стилове на бизнес. 

И точно в тази джунгла, принципите на джудо, неизменно доказваха своята ефективност.

"Максимално ефективно използване на силата." 

"Взаимна изгода." 

"Всеобщо благоденствие." 

Неща формулирани от доктор Джигоро Кано, преди повече от сто години.

Осъзнавайки универсалността на общите принципи, скоро започнах да черпя идеи от конкретни схватки и техники на джудо, за провеждане на успешни преговори и сделки, на пазара Илиенци, а по-късно и на пазара Живот.

Джудо - пътя на гъвкавостта, се превърна в Живот и вдъхновение - нещо за което смятам да Ви разкажа.

Бистрица 

18.06.2022г.

Черешова задушница

Цял ден небето плака.

Изми с сълзите си,

черешите за помена,

на тръгналите преди нас,

към тебе, 

Господи!

Бистрица, юни 2022

за двадесетте секунди (и раменното хвърляне) (част 7)

Има едно познание, една традиция, които "живеят" в залата по джудо.

В спареният въздух, около татамито, вечер преди да изгасят светлините. 

Около старите, изтъркани,  дървени пейки, до прозорците.

Това не е точно написаното на хартия и казаното.

Това е съвкупност от познание, дошло от битки, победи и загуби, от  показана устойчивост под натиск, реакция, личен пример.

Съвкупност от казаното и показаното от треньорите, старшите състезатели, всички тренирали и трениращи на червения квадрат.

Кодекс на честта - неписан, но показан и доказан в живота.

Може би всичко започва с това, че и "ти като всички имаш два крака, две ръце, две уши и очи, и една глава" и това Бог е дал както на теб, така и на най-страшният ти противник.

И това е всичко от което имаш нужда, за да победиш.

По толкова имате и ти и той, за да постигнете  победата.

Във джудо, до преди години имаше абсолютна категория - категория в която могат да се преборят и най-лекия и най-тежкия джудока.

Еманация на мисълта, че всеки може да победи - защото на всеки са дадени едни и същи "оръжия" - 

"два крака, две ръце, две уши и очи, и една глава".

Преди години присъствах на джудо среща, в която състезателя на нашият клуб, победи със счупен, в предходната среща, палец.

Срещата беше за златен медал в абсолютна категория.

Противникът му тежеше двадесетина кила повече от него.

Преди срещата помоли да му бинтоват ръката, като приберат палеца към дланта. 

Не можеха да го обезболят напълно.

За да разберете за какво говорим - за да направиш техника в джудо, в 99% от случаите, използваш двете си ръце за да наложиш захват.

Баща ми му беше треньор.

Каза му, да не го прави.

Каза му, че не може да го спре, 

защото знае колко старание и воля е вложил, и затова за нас той е шампион, но такова състезание ще има и догодина 

и тогава ще може да опита отново.

Човекът го погледна просълзен и излезе на татамито.

Двадесет секунди по-късно, направи чисто, красиво, раменно хвърляне на противника си (една от малкото възможни техники със захват с една ръка) и победи с Ипон - безапелационна победа!

Цялата зала беше на крака!

В главата на десетина годишното момче, което бях, се е запечатал особено ясно момента, в който целият отбор го вдигна на ръце - като знаме!

Нашето знаме!

Всички ние бяхме част от триумфа на Духа над плътта, на Волята над болката.

По-късно, на тържеството по случай победата, нашият джудока, благодари на баща ми, че му е дал възможност да стигне до тези 20-ет секунди "чисто" джудо.

Благодари му за историята от която го е направил част.

Тази история, която ви разказвам тридесет и пет години по-късно.

Част от участниците в тези събития ги няма.

Други изживяха своите "20-ет" секунди.

Трети така и не успяват да вземат това съдбоносно решение - 

да продължат, да заложат всичко, за да изпитат границите на възможното.

Знанието, че ги има, стремежа да ги случиш, спомена за тези "20-ет секунди" са есенцията на това познание.

Тези истински "20-ет секунди", са част от чистото съвършенство. Момента в който няма съмнения, страх, болка.

Момента на чистата истина - червен квадрат, противник, воля за победа.

И ако наградата е точно тази победа, то значи, че си участвал в съвършената картина.

В картината рисувана от Бог.

за Томое-наге (хвърляне в кръг)(част 3)

Беше средата на деветдесетте.

Тренирах джудо почти ежедневно.

Спортният вариант на изкуството, в България, беше в упадък - след навлизането на възможността да тренираме десетки източни бойни изкуства, в ежедневието ни.

Това, което тренирахме ние, беше оригинална форма на джудото - бойна форма, много близка до изкуството от което произхожда джудо -  джу-джуцу.

 Включваща доста бойни техники, удари и задушавания. Отбрана и нападение с нож, бухалка, нунджако.

Често, освен в традиционни джудо схватки, участвахме в свободни боеве, почти сбивания, с представители на други школи - така утвърждаваме школата и групата си.

Имал съм възможност да се срещам, почти без правила, с борци, боксьори, киокушинкайци, ушуисти, айкидисти, трениращи карате-до, джу-джуцу, други джудисти.

Бях стигнал, до онзи момент на владеене на техниката, когато започваш да твориш.

По време на схватката, техниките започват да се комбинират по неочакван начин.

По-високият залог, просто вдига адреналина и желанието за победа - нещата се получават в секунди, в нещо като джаз - импровизация, която носи своя хармония и ритъм, уникални, невъзможни за повторение.

В един момент, проучвайки старите техники и четейки за източни практики на активна медитация, започнах да усещам нещо, което споделяха и други джудоки - практикувайки ние имитирахме самата природа.

Старите техники, носят имена на природни събития - например Тани-отоши означава падане в долината, т.е. борейки се ние поставяме противника си в положение в което би го поставил Бог - да се подхлъзне, да се спъне, да падне от високо.

Давам си сметка, колко самовлюбено звучи сега, от гледна точка на страничен наблюдал, но влизайки в дълбочина на изкуството и добавяйки самоувереността на 18-те ми години, ми се струваше за повече от интересна възможност, задълбоченото проучване и прилагане на принципите на това бойно изкуство в различни аспекти на живота. 

Тогава още не знаех, че често Бог твори чрез нас.

Една от любимите ми техники, се превърна в принцип в който станах виртуоз.

Навлизайки в Европа в началото на 20-ти век, като емблематична техника, представяща джудо, се налага Томое-наге (кръгово хвърляне).

При повечето правила за водене на единоборства, основна цел е да поставиш противника по гръб.

При Томое-наге, самият ти падаш по гръб, повличайки противника със себе си.

Техниката е от групата на "самопожертвователните хвърляния" в джудо.

Гениално и просто - или толкова просто, затова и гениално!

За да приложиш техниката, трябва да провокираш противника да те блъсне с всичка сила. Фиксирайки двете му ръце със захвата си, правиш точно това, което той иска - падаш назад.

В последният момент подпираш корема на противника със свит крак, или го дозасилваш използвайки, като кука крака си, от вътрешната страна на бедрото му (в този случай се нарича Суми-гаеши) и го премяташ над теб.

В момента на падането ти, противника тържествува , в следващият момент той е по гръб, без възможност да направи падане, пльосвайки от високо - колелото на живота.

Любима техника.

Изпълнявах я стотици пъти - пак, и пак.

Можех да я правя във всякакви ситуации, на ляво и на дясно, от ниско и от високо.

Пак и пак, докато тялото започва да я прави по рефлекс и по усещане.

Няма друг начин, за да можеш да я направиш в четвъртата минута на схватката, когато нямаш сили, а въздуха изгаря дробовете ти ( и не стига), без да се издадеш (с поглед, или с движение) и без да го мислиш много - това е единственият начин.

Стотици-хиляди повторения.

Всеки ден.

След като си правил едночасова "кръгова" тренировка, след като си вдигал тежести, след като си бягал километри.

Томое-наге - кръгово хвърляне.

Цялата работа е, че принципа е толкова универсален, че когато започнах да го прилагам и в преговори, и в сложни житейски ситуации, само продължи да разкрива още и още възможности.

Самодоволството на "противника" убеден, че "контролира ситуацията".

Изконното му усещане, че "има право" и че сега е момента да те "блъсне", "смачка", "стъпче".

Той е "прав", а ти си слаб и ей сега ще "паднеш".

Изненадата му, когато те последва в "падането".

Неразбирането какво му се случва, когато започне да "пада от високото".

Изумлението когато "удари пода" без да може да омекоти удара.

Момента на осъзнаването.

Брилянтна тактика - житейски кръг.

Толкова е близко до природата, че често "хвърления", остава с впечатлението, че е "нямал късмет".

Често, самият ти опитваш, да си обясниш как точно пак ти се получи.

И когато, по-горе ставаше дума за джаз - има случаи, когато наистина падаш и падайки, инстинктивно, успяваш да превърнеш падането, в Томое-наге за противника...

... а да избегнеш техниката е много просто - трябва да направиш крачка в страни.

Да излезеш от кръга.

Както знаем той е чиста, съвършенна форма.

Картината рисувана от Бог!

за Дистанцията (част 4)

За да направиш хвърляне, трябва да "влезеш" в близост до противника.

Човекът иска да те удари, разруши, смачка.

Ти трябва да потдържаш безопасно разстояние от оръжията му, движейки се постоянно, но запазвайки такова разстояние, че да можеш да го стигнеш със скок.

Трябва да пренебрегнеш инстинкта, който ти крещи да отстъпиш.

Трябва да избереш най-добрият момент, да се гмурнеш под летящият юмрук, ритник, нож, прът и да се приближиш до противника - на по-малко от една ръка разстояние.

Дали си го ударил преди това, дали си го блокирал, но трябва да стигнеш до него.

Първият път може и да не стане.

Може и да отнесеш някой удар.

Най-парадоксалното е че точно до човека, точно "усещайки дъха му", ще бъдеш на най-безопасното място.

Там, където ударът му няма да има сила, защото няма да има силата на засилката, необходима за да те разруши.

Това е нещо което трябва постоянно да тренираш - да се заставиш да не отстъпиш, да направиш крачата напред, избягвайки силният удар и стигайки "на един дъх" разстояние.

И именно в радиуса на "един дъх" разстояние, ще можеш да наложиш захват и да направиш хвърляне - есенцията на бойното изкуство на средновековните самураи.

Няма как да сключиш сделка, ако не влезеш в "контактната зона" на другия.

Той може да е властен, гневен, луд , но ако искаш възможност за сключване на "твоята" сделка, ще трябва да скъсиш дистанцията.

Ако той води преговорите от комфорта на мейлите, на офиса си, обграден със съветници, никога няма да успееш да направиш истински удар.

Трябва да скъсиш дистанцията и да предизвикаш действие.

Ако той знае това, няма да те допусне.

Затова трябва да е бързо, неочаквано и зашеметяващо.

Трябва да нарушава ежедневният му ритъм.

И не мисли, че ще знаеш точно каква техника на хвърляне ще е подходяща.

Остави инстинкта да те води.

Когато си наблизо, можеш да видиш очите му.

И те могат да ти подскажат.

И тогава можеш да имаш шанса да направиш хвърляне, последвано от "техника на контрол", или "отдържане".

Да го "заковеш".

2022г.

за Паданията, Захватите и Преговорите (част 2)

Когато започнеш да тренираш джудо, първите три месеца, тренираш основно падания.

В унифицираната програма, по която тренират навсякъде по света, е прието, че не можеш да хвърляш, преди да си се научил да падаш безопасно.

Защото хвърлянето и падането са двете части на едното цяло, както победата и загубата са двете страни на едно и също нещо - схватката.

Има нещо по-дълбоко тук - ако ти участваш в схватка, за да победиш, трябва да си подготвен и да загубиш, да знаеш как да направиш падане, да знаеш, че това ще се случи и да си подготвен за момента.

За да направиш хвърляне, ти трябва да направиш захват - да захванеш определени части от екипа, или тялото на противника, така че те да ти дадат възможност, в последствие, да направиш желана техника на хвърляне.

Схватката започва с това да наложиш твоите захвати.

Естествено противника ти иска същото.

И тук идва нещо изключително важно за всеки джудока - да осъзнаеш факта, че за да наложиш захвата си, ще трябва да допуснеш и противника да наложи своя.

Така е и в преговорите, не можеш да очакваш само да "диктуваш", всичко е въпрос на взаимодействие - отсрещната страна също ще трябва да изложи позицията си.

По това, как и къде, другият джудока е наложил захвата си, ще можеш да съдиш, каква техника ще приложи, как ще атакува, но ти ще трябва да допуснеш този захват.

Може би сте виждали изпонаранените ръце на джудистите, облепени с лепенки.

Силата на пръстите и на захвата, е нещото което се тренира постоянно.

Да издържиш и да не пуснеш, въпреки болката и слабостта, е основната, първа задача, ако искаш да победиш.

Да контролираш противника си, чрез захвата, е въпрос на майсторство.

Да приложиш тези принципи в бизнеса и в преговорите е въпрос на задълбоченост и "гъвкавост" - качества, които всеки джудока започва да развива от първият момент, в който стъпи в джудо залата.

Ние никога не забравяме, че "Джу" означава гъвкав, в по-широк смисъл - подвижен.

Такъв, трябва да е и подхода, към взаимодействието наречено преговори, за да може да се постигне сделка, отговаряща на основополагащият принцип изведен от проф. Джигоро Кано (основателя на джудо) - "Постигане на взаимна изгода".

2022г.

за мен и Бог

Пак ще питаш 

за Бог

ли Приятелю?

Добре.

Ще ти кажа.

Тренирал съм 

Джудо, 

Джу-джуцу, 

(и Самбо).

Живял съм

в Студентски. 

Работил съм

на Илиенци.

Имал съм

ресторанти,

нощни заведения, 

пистолет,

с 12 патрона,

(и 12 души охрана).

Наранявал съм 

чувства, 

представи,

животни,

(и хора).

Бил съм се 

в зали, 

в барове, 

на улицата.

(и в асансьор.)

Стрелял съм

по капачки,

мишени,

хора.

(И по мен са стреляли.)

Не ми казвай, 

че няма Бог 

приятелю!

Раната, 

заради която 

ще куцам 

до края на живота си,

получих 

подхлъзвайки се,

по време на разходка,

по софийски, 

зимен 

тротоар.

(По обед.)

Усмихваш се.

"Еее, 

като си такъв "набожен",

защо на теб?"

И ще ти кажа-

Не бях,

Приятелю.

Бях "бърз"... 

Душата ми не беше.

Душата ми,

Жадуваше. 

(...за Бог.)

2022г.

за май 2022

Кресливо малцинство се е надигнало,

да демонстрира, 

вика и налита.

На таз' нещастна банда, 

май не и е стигнало,

мордорския ботуш,

да си я рита?!

за Гергьовден

Тази икона я имам от 17-тата ми годишнина.

Подарък ми е за рождения ден.

С пожелание да съм "храбър" и "да сбъдвам мечтите си".

Сякаш, още тогава знаехме, че мечтите са свързани с храбростта в една неразделна амалгама - като мъжкото и женското, като деня и ноща.

Св.Георги е "идеалния" герой - войн, който успява да защити слабите, от изначалното зло (през вековете никой не се е интересувал от гледната точка на змея), спасява момичето, прославя Бога.

Събира в едно мечтата на война - "Почитай Бога, Обичай Родината, защитавай Семейството си!"

Днес, в духа на съвремието ни, бихме запитали -

Дали змеят е толкова лош, той също трябва да се храни?

Хората са свикнали да му дават жертви, защо трябва да спрат?

За дъщерята на управителя!?

Тя защо трябва да бъде спасена, къде беше Светията, когато другите умираха?

Какво прави война, когато змеят е мъртъв?

Защо е избрал точно този змей?

Наскоро научих, че Георги, означава "земеделец".

И ще Ви кажа - точно такъв трябва да бъде!

Защото война е войн, когато се бие за Земята си!

Защото война е войн, когато в живота си съгражда, строи и се бие за съграденото, за привилегията то да съществува!

Защото война е войн, когато не търпи злото да се храни с човешки тела и души, защото знае, че това е противно на Бога.

Днес от Изток се надига армия, която вее на лентичките си лика на Светията.

От Изток идва армия, за която ни казват, че освобождава (основно от имущество и живот) чужди земи!

От Изток идва армия, която ни убеждава, че когато грабиха, изнасилваха и убиваха, на нашата земя, ни е било по-добре!

Zмеят е стар хитрец, той не казва чисти лъжи, той "усуква" истината, за да ни обърка - "чужда война", "фашисти", "те си го търсиха", "къде бяхте когато..."

Свети Георги е пример, Светлина в обърканото ни съвремие.

Свети Георги ни показва отново, какви трябва да бъдем.

По молитвите на Светията, Господи Иисусе Христе, сине Божий смили се над нас, грешните!

София

06.05.22г.