Преди години се оказах на семеен риболовен пикник със семейство южноамерикански индианци, на Карибите.
Обикалях изоставени плажове и кейове, в опит да "излъжа" някоя местна рибка, да захапе някой от воблерите, които бях купил в Аруба.
Шанса беше минимален, но този начин да опозная Кюрасао, ми се стори не по-лош от обикалянето на туристическите, стари и претъпкани улички.
Попаднах в беден квартал, където ме гледаха странно. Едни чернокожи момичета със златни зъби, ме попитаха какво търся, след което разбрах, че ако не търся момиче или белята си, е хубаво бързо да изчезвам от там.
В бързината не хванах улицата, по която бях дошъл.
Уличката, по която бях тръгнал, скоро ме отведе до изоставен кей. Когато го заобиколих, пред мен се разкри ивица пясък - плаж на който семейство прекарваше неделният си обед.
Бяха двама по-възрастни мъже(братя, както разбрах по-късно) с жените и децата си, имаха и възрастна жена с тях.
Риболуваха по брега - замятаха и когато някой хванеше, буйна радост обхващаше всички, които го приветстваха шумно.
Бяха запалили огън на брега и на него печяха рибките на шишчета.
Видяха смайването ми.
По-възрастният брат тръгна към мен.
Усмихнат ме поздрави. Попитах го как мога да намеря пътя към стария град. Каза, че трябва да дойде някой с мен за да ми го покаже, но точно в момента това е невъзможно, защото трябва да направят нещо и след това ще изпрати големият си син с мен до града.
Усмивката му беше добродушна.
Запознахме се. Казваше се Хосе.
Покани ме на бира.
Благодарих. Изглеждаха ми симпатични и въпреки нежеланието ми да развалям семейното събиране, нямах друг избор освен да се присъединя. Нямах никакво желание да се върна сам, при момичетата с позлатени зъби.
Хосе ме представи на всички - брат му, съпругите им ( които приготвяха обяда) и децата които тичаха наоколо.
"Мама" (възрастната жена) беше долетяла от Боливия, предната седмица и за първа Неделя беше с тях. Бяха и донесли специален, разтегателен стол - кресло.
Двама от синовете му, продължаваха да риболуват. Замятаха тежест ( тежка гайка или друго парче желязо) завързана на края на дебело влакно, намотано на бутилка от кока кола. На педя от тежестта на двадесетина сантиметров повод е прикрепена първата кука, през една педя, още една или две.
За стръв използваха парчета месо, от уловена риба.
Бутилката се държи в лявата ръка, а тежестта със заредените куки се засилва, като ласо над главата и се хвърля , в момента в който тръгне напред. Възможно е да се заметне до 20-30 метра.
Такъма дословно копира първата дънна линия, на която ме е учил вуйчо ми.
Удивих се и им казах, че така съм риболувал преди 20-на години на 5000 км от тук.
Всички се радвахме като деца.
Дадоха ми един такъм и силно се изненадаха от умението ми да го замятам.
Аз, от своя страна, показвах на големият син на Хосе, как да замята с моята спинингова макара.
Сложността и съвършенството на макарата изумяваха момчето.
Скоро успя да хване риба и това още повече го амбицира.
На плажа цареше неподправена радост и добро настроение.
Братята, бяха от континента.
Бяха бедни.
На острова работеха тежка работа, заедно със семействата си - в кухните и пералните на скъпите вериги хотели, които бяха окупирали туристическия бизнес.
Днес беше почивният им ден - деня на Бог.
Бяха усмихнати и спретнати - явно облекли новите си дрехи, веселейки се по прост и неподправен начин.
Скоро обяда беше готов - печена риба, царевичен хляб и вид гуакамоле, кото бабата сипваше с лъжица в питката на всеки.
Преди да ядат всички се събраха в кръг, около огъня и казаха молитва (на испански) с благодарност към Бог, за всичко което им е дал.
Трудно ми беше да скрия сълзите си.
Споделиха храната си с мен - странният бял човек от далечна страна.
Стана време да тръгвам.
Не исках да развалям момента, като им предложа пари.
Сигурен съм, че и те не го очакваха от мен.
Извадих пръчката с макарата и трите воблера, които си бях купил от островите, и ги подадох на сина на Хосе.
Момчето не разбра какво се случва.
Помолих Хосе, да му преведе, че му пожелавам да стане голям рибар и с пръчката, която му подарявам да извади големи риби.
Момчето се изпъна като струна, разтреперано от радост.
Видях, че Хосе се просълзи.
Радвах се, че споделих Неделята с тези добри хора.
Така приключи последният ми риболов на Карибите.
На другият ден летях за Дома.
Обещах им да се върна със сина си и да риболуваме "много, много"...
