за Загубените битки (част 8)

Отдавна исках да напиша това - равносметката ми за всички "ариергардни" битки, 

обречените, 

тези с невъзможната "победа".

Преди години, бях още млад и неопитен предприемач , бях особенно горд  с това, че "никога не съм загубил битка".

В един есенен ден, присъствах на джудо среща между възрастен Сенсей ( яп.учител) и много по-младият му ученик.

Вообще не разбирах кому бе нужно! 

Исках веднага да прекратят - така или иначе изхода бе ясен...

Сенсеят ме погледна и с възпиращ жест, ми каза " Това е джудо, отдръпни се..."

Безпокоях се, че беше попаднал в капана на битка, която "не може да откаже".

В завършека на уморения ден, залата бе окъпана в светлина.

Стария, покрит с белези воин, беше събрал всичко което има - опит, спомени и смелост, препасал остарялата си дреха, застанал в средата на червения квадрат. 

Беше красива гледка, като танц - атака, защита, отново атака.

Тялото му го предаваше, губеше точка след точка, задъхан и все по-бавен, но продължаващ борбата.

Атака, защита, атака...

По-младият победи.

Аз исках да размажа  физиономията му.

Светлината, бавно преминаваше в залез.

Старецът, задъхано ми каза - "Ти не разбираш."

Отне ми много време.

И много белези.

Сега мисля, че знам.

В онзи есенен ден, Ученика почете учителя, като се бори с него като с равен - без унизително съжаление и без подигравки.
Учителя почете Бог, като не се отказа и направи всичко на което бе способен за да победи.
Единствен аз не бях на място - с жалкия си страх да не разрушят илюзията ми за възможна непобедимост.
Войните, можем да покажем почитта си към Бог, единствено с битките си.
Не можем да ги отказваме, защото знаем, че не ние ги избираме...

Можем само да направим най-доброто на което сме способни.

И да се молим, за милостта му...

Нека днес, думите ми на почит, са за всички онези, които не са се пречупили.

За всички онези, които не могат да откажат битка.

За всички онези, застанали на червения ръб на квадрата.

Тези които няма как да победят.

                                                  ...но няма и да отстъпят...

Простете ми братя!

Бойко Петров Цвятков 

"Дори да си сключил зъби до болка и пръстите ти да препукват от стискане, 

радвай се, защото живееш. 

Радвай се на тюркоазеното небе и на рубинения залез. 

Радвай се на перлените капки на дъжда, просто защото така е редно. Радвай се с отчаяната радост на изпонаранения войн. 

Нека битката е изгубена, но нали флагът е вдигнат, не си захвърлил оръжието, не си побягнал позорно, защото няма как да побегнеш. 

И можеш само да устоиш до края. 

И когато вече нямаш нищо, 

радвай се с висшата радост за своите ближни. 

Радвай се на чуждата любов и на звъна на смеха на децата, които не са твои. 

Дори когато небесата сякаш се сгромолясат, радвай се. 

И в дъжд, и в киша, радвай се. 

Радвай се и ликувай, 

презри болката, 

защото твоето име е Човек!"

Епископ Лонгин (Жар)"

за Миналото

Има един момент във филма "Мера според мера", където главният герой Дилбер Танас, сънува мъртвите си другари, които го канят на вечеря. Искат да им налови риба и да "повечерат".

Тогава, този който го вика, се обръща към него с 

"Танасе, мъже сме били, Господи, чиновници нé сме биле...."

И така обобщава живота на едно цяло поколение.

Много обичахме този филм и много го гледахме, цитирахме, пяхме, през деветдесетте.

Никога не си дадохме сметка, колко мъка и самота има в тези думи...

Преди години, когато затворих нощните заведения, които бях създал от нулата и които имах честта да ръководя, през първите десет години на нашия век, стана така, че ми се наложи да цитирам тези думи в разговор със сестра ми.

Беше момент на равносметка - хората с които гледахме филма, бяха побързали, с радост, да надянат костюми и да си осигурят материалните придобивки на средната класа. 

Повечето, бяха надебелели, бяха се възпроизвели и споделяха снимки на храна и екзотични места, в социалните мрежи.

Сравняваха колите, жените си, това къде живеят - град, квартал, брой спални.

Имах възможност, макар и с малко закъснение, да се присъединя...

Разказвах това с тъга, за всички, които бяха изчезнали по пътя...

Всички с които се канехме да променим света.

Да изживеем мечтите си.

После разбрах, че ако и аз направя това, никога няма да мога да кажа тези думи на сина си.

Никога няма да мога да му покажа белезите по ръцете си, 

зарасналия, счупен крак.

Как се пали огън, на снега.

Как се лови риба.

Как се тича с вятъра.

Как се бивакува в пустошта.

Как се бяга след мечта.

Как се пече месо.

Как се обича жена.

Как се познава доброто вино.

Вкуса на хубав бърбън и добра пура, когато се прибереш у дома след приключение...

Та, така сине -

"Мъже сме били, 

Господи, 

чиновници - 

нé сме биле...."

Баща ти.

с.Бистрица, 2020г.

за Затлъстяването

Съвременното хранене е поредица от недуразумения - обръщаш внимание на храната, плащаш скъпо и нямаш гаранция за качество.Не ти пука, ядеш боклуци, дебелееш – отново плащаш прескъпо.

Модерните диети постоянно се сменят – въглехидратна, протеинова, кетонна, разделно хранене, Зона. Това, което ги обединява е , че често не можеш да си представиш как ще ядеш така до края на живота си.

Живеем в най-интересните времена от зората на човечеството – всичко за което си помислим може да се случи – не само мечтаем за Марс, вече можем да си платим и да се включим в мисията за там. Можем да избираме какви и какво да бъдем – мъже, жени, безполови, вярващи, зелени, либерали и т.н.

За първи път, можем да измисляме и материализираме цели светове – 3D, виртуална реалност и т.н.

Всичко това заплащаме с невъобразимите нива на стрес, с които сме принудени да живеем.

Арабите имат една история за водачите на кервани, които периодично спират кервана, за да ги настигнат душите им, защото те винаги пътуват по-бавно.

Това е истината и за нашите души, убивани ежедневно от стреса на пътуването с над 100 км. в час .

И тук идва уловката:

Създадени сме да се борим за храната си – с пот на чело.

Когато я консумираме, повишената захар в кръвта ни, ендорфините ни казват „Ти се справи. Всичко ще е наред!“.

Това е авто-потупване по рамото.

Борейки се с ежедневния стрес, ние имаме нужда от това „потупване“.

То ни се „услажда“.

Започват нощните набези към хладилника.

Всичко ще е наред,

Искаме още едно „потупване“.

Най-безобидното пристрастяване.

И най-достъпното.

Милиони малки оргазми…

Не говоря за лесно достъпните протеини и въглехидрати.

Не говоря за боклучавата храна.

Деца тежащи по 120кг.

Родители, които не могат да спрат да се тъпчат и пропускат важните моменти от живота на децата си.

Хора неспособни да си вържат обувките.

Затлъстяваща, бавно мислеща нация.

Хора неспособни да настигнат душите си…

Проблемът е един и същ – СТРАХ!  

Можем да го наричаме стрес, но коренът е един и същ – подтиснатия страх от промяната, подтискан с безсъзнателно „тъпчене“.

Затова, аз мисля, че нашият шанс да противостоим на тази повсеместна зараза, е осъзнатостта, изборът.

Две от нашите изначални способности – възможността да осъзнаем, и да изберем правилното.

Ако ние успеем да го направим, можем да научим и нашите деца и тогава може би ще успеем да решим проблема.

Това не означава да се лишим от удоволствието на храненето. Напротив – храната е една от „земните блага“ които са ни дадени .(библейски цитат)

Дедите ни са се молили пред нея и са имали поредица от ритуали за приготвянето и консумирането и.

Съвремието ни е много по-бързо и неглижиращо детайла.

Ако ние успеем, все пак, да запазим уважението и благоговеенето пред нея, може би никога няма да попаднем в проклятието на „залояването“.

На първо място трябва да и отдадем заслуженото, да я определим за нещо важно.

Отдавайки и дължимото, ние не бихме допуснали да се храним безразборно с боклуци и заместващи продукти. Наслаждавайки се на хубавата храна (и уникалните продукти от които е направена) ние не бихме го правили безразборно и безконтролно, напротив бихме и отделили необходимото време и усилия.

И тогава бихме живяли един по-балансиран и осъзнат живот.

Бихме пътували по-близо до душите си.

за Тъгата

Картината се казва Голгота.

Рисувана е в началото на нашия век.

Горе, в дясно от кръста, към него гледа прилепа, Ноща, изискваща чудо и личба.

От ляво е променящата се Светлина, топлеща и смирена... 

За личните Голготи съм писал и друг път ( http://underlinestories.blogspot.com/2015/06/blog-post.html), но днес всички ние сме понесли личните си кръстове, по-уплашени и изолирани отвсякога.

Не е нещо толкова феноменално - изолирани и периодично донаплашвани, телата и душите ни изпадат в състояние на дистрес.

Добре дошли в дните на голямата Тъга!

Минахме през фазите на отричане и гняв.

Изглежда да приехме - невъзможността да живеем както преди, да се докосваме както преди, да общуваме както преди.

"Днес всяка целувка е страшна

и пълен с микроби е всеки букет."

След като се изолирахме от близките си, уплашени да не ги заразим, след като спряхме да се гневим и шегуваме, след като спряхме да се здрависваме и прегръщаме, май дойде времето на приемането на собствената ни нищожност и незначителност.

Да. От гледна точка на егоистичния ни, потребителски свят, построен върху егоцентризма на мешавицата от философии, религии и суеверия в главите ни, всичко може да свърши за дни.

И за милионера, и за британския министър претседател и за милата женица от съседния вход.

Всичко може да свърши.

И това, че можеш да купиш респиратори за служителите си, или да дариш сума, заради мръсната си съвест, не може да промени факта -

и най-успелия, богат или властимащ, не може да се застрахова.

Не може да определи - кой ще е следващия?

Цялата ни самодоволна, горда, вездесъща наука не може да ни предложи отговор - кой ще умре?

Хората на първа линия, най-добрите от нас - героите, могат да ни предложат чудеса от най-добрите човешки качества - чест, смелост, сила, но не могат да ни отговорят защо той, а не тя.

Кой ще умре?

Липсата на отговор е това което ни плаши.

Ако не можем да потърсим отговора извън материалния ни, парично-центричен свят, за нас остава само Тъгата.

Тъгата на безсилието и мрака.

Тъгата, че въпреки голямата претенция, че можем да сме каквото си решим - мъж, жена, то; да живеем както изберем, където преценим - един микроб, може да ни приключи и да изличи спомена за нашето присъствие.

Напомнено ни бе, че сме под наем...

Че трябва да поставим основите, не върху пари, а върху нещо друго, вечно.

Изчакахме душите си.

Сега трябва да ги прочистим ( например чрез смирение) и да се научим да живеем заедно.

Да спрем да бягаме пред страховете си.

Сега цялата ни цивилизация е разпъната на Кръста.

Нашо е решението да изберем, като кой от двамата, разпънати до Христос да бъдем -

Самодоволния, който до последно настоявал, изисквал чудо, 

или другия, останал в мислите ни с думите:

" ... спомни си за мен Господи, когато дойдеш в Царството си!"

Бистрица 04.20 г.

за Щастието

Спомени от лятото - 

" Не е ли щастието и в това,

да виждаш красотата,

дори и в летния порой?

Хармонията и нещата.

Картината рисувана от Бог..."

за Пътищата

... Аз не обичам утъпканите пътеки! Обичам да вървя, където скоро друг не е вървял, във Пущинака, където картините са рисувани от Бог. 

Само там, по ръба на възможното, където често всяка следваща стъпка е усилие, откривам радостта от пълноценния живот, от красотата на живот извън клишето...