за двадесетте секунди (и раменното хвърляне) (част 7)

Има едно познание, една традиция, които "живеят" в залата по джудо.

В спареният въздух, около татамито, вечер преди да изгасят светлините. 

Около старите, изтъркани,  дървени пейки, до прозорците.

Това не е точно написаното на хартия и казаното.

Това е съвкупност от познание, дошло от битки, победи и загуби, от  показана устойчивост под натиск, реакция, личен пример.

Съвкупност от казаното и показаното от треньорите, старшите състезатели, всички тренирали и трениращи на червения квадрат.

Кодекс на честта - неписан, но показан и доказан в живота.

Може би всичко започва с това, че и "ти като всички имаш два крака, две ръце, две уши и очи, и една глава" и това Бог е дал както на теб, така и на най-страшният ти противник.

И това е всичко от което имаш нужда, за да победиш.

По толкова имате и ти и той, за да постигнете  победата.

Във джудо, до преди години имаше абсолютна категория - категория в която могат да се преборят и най-лекия и най-тежкия джудока.

Еманация на мисълта, че всеки може да победи - защото на всеки са дадени едни и същи "оръжия" - 

"два крака, две ръце, две уши и очи, и една глава".

Преди години присъствах на джудо среща, в която състезателя на нашият клуб, победи със счупен, в предходната среща, палец.

Срещата беше за златен медал в абсолютна категория.

Противникът му тежеше двадесетина кила повече от него.

Преди срещата помоли да му бинтоват ръката, като приберат палеца към дланта. 

Не можеха да го обезболят напълно.

За да разберете за какво говорим - за да направиш техника в джудо, в 99% от случаите, използваш двете си ръце за да наложиш захват.

Баща ми му беше треньор.

Каза му, да не го прави.

Каза му, че не може да го спре, 

защото знае колко старание и воля е вложил, и затова за нас той е шампион, но такова състезание ще има и догодина 

и тогава ще може да опита отново.

Човекът го погледна просълзен и излезе на татамито.

Двадесет секунди по-късно, направи чисто, красиво, раменно хвърляне на противника си (една от малкото възможни техники със захват с една ръка) и победи с Ипон - безапелационна победа!

Цялата зала беше на крака!

В главата на десетина годишното момче, което бях, се е запечатал особено ясно момента, в който целият отбор го вдигна на ръце - като знаме!

Нашето знаме!

Всички ние бяхме част от триумфа на Духа над плътта, на Волята над болката.

По-късно, на тържеството по случай победата, нашият джудока, благодари на баща ми, че му е дал възможност да стигне до тези 20-ет секунди "чисто" джудо.

Благодари му за историята от която го е направил част.

Тази история, която ви разказвам тридесет и пет години по-късно.

Част от участниците в тези събития ги няма.

Други изживяха своите "20-ет" секунди.

Трети така и не успяват да вземат това съдбоносно решение - 

да продължат, да заложат всичко, за да изпитат границите на възможното.

Знанието, че ги има, стремежа да ги случиш, спомена за тези "20-ет секунди" са есенцията на това познание.

Тези истински "20-ет секунди", са част от чистото съвършенство. Момента в който няма съмнения, страх, болка.

Момента на чистата истина - червен квадрат, противник, воля за победа.

И ако наградата е точно тази победа, то значи, че си участвал в съвършената картина.

В картината рисувана от Бог.

за Томое-наге (хвърляне в кръг)(част 3)

Беше средата на деветдесетте.

Тренирах джудо почти ежедневно.

Спортният вариант на изкуството, в България, беше в упадък - след навлизането на възможността да тренираме десетки източни бойни изкуства, в ежедневието ни.

Това, което тренирахме ние, беше оригинална форма на джудото - бойна форма, много близка до изкуството от което произхожда джудо -  джу-джуцу.

 Включваща доста бойни техники, удари и задушавания. Отбрана и нападение с нож, бухалка, нунджако.

Често, освен в традиционни джудо схватки, участвахме в свободни боеве, почти сбивания, с представители на други школи - така утвърждаваме школата и групата си.

Имал съм възможност да се срещам, почти без правила, с борци, боксьори, киокушинкайци, ушуисти, айкидисти, трениращи карате-до, джу-джуцу, други джудисти.

Бях стигнал, до онзи момент на владеене на техниката, когато започваш да твориш.

По време на схватката, техниките започват да се комбинират по неочакван начин.

По-високият залог, просто вдига адреналина и желанието за победа - нещата се получават в секунди, в нещо като джаз - импровизация, която носи своя хармония и ритъм, уникални, невъзможни за повторение.

В един момент, проучвайки старите техники и четейки за източни практики на активна медитация, започнах да усещам нещо, което споделяха и други джудоки - практикувайки ние имитирахме самата природа.

Старите техники, носят имена на природни събития - например Тани-отоши означава падане в долината, т.е. борейки се ние поставяме противника си в положение в което би го поставил Бог - да се подхлъзне, да се спъне, да падне от високо.

Давам си сметка, колко самовлюбено звучи сега, от гледна точка на страничен наблюдал, но влизайки в дълбочина на изкуството и добавяйки самоувереността на 18-те ми години, ми се струваше за повече от интересна възможност, задълбоченото проучване и прилагане на принципите на това бойно изкуство в различни аспекти на живота. 

Тогава още не знаех, че често Бог твори чрез нас.

Една от любимите ми техники, се превърна в принцип в който станах виртуоз.

Навлизайки в Европа в началото на 20-ти век, като емблематична техника, представяща джудо, се налага Томое-наге (кръгово хвърляне).

При повечето правила за водене на единоборства, основна цел е да поставиш противника по гръб.

При Томое-наге, самият ти падаш по гръб, повличайки противника със себе си.

Техниката е от групата на "самопожертвователните хвърляния" в джудо.

Гениално и просто - или толкова просто, затова и гениално!

За да приложиш техниката, трябва да провокираш противника да те блъсне с всичка сила. Фиксирайки двете му ръце със захвата си, правиш точно това, което той иска - падаш назад.

В последният момент подпираш корема на противника със свит крак, или го дозасилваш използвайки, като кука крака си, от вътрешната страна на бедрото му (в този случай се нарича Суми-гаеши) и го премяташ над теб.

В момента на падането ти, противника тържествува , в следващият момент той е по гръб, без възможност да направи падане, пльосвайки от високо - колелото на живота.

Любима техника.

Изпълнявах я стотици пъти - пак, и пак.

Можех да я правя във всякакви ситуации, на ляво и на дясно, от ниско и от високо.

Пак и пак, докато тялото започва да я прави по рефлекс и по усещане.

Няма друг начин, за да можеш да я направиш в четвъртата минута на схватката, когато нямаш сили, а въздуха изгаря дробовете ти ( и не стига), без да се издадеш (с поглед, или с движение) и без да го мислиш много - това е единственият начин.

Стотици-хиляди повторения.

Всеки ден.

След като си правил едночасова "кръгова" тренировка, след като си вдигал тежести, след като си бягал километри.

Томое-наге - кръгово хвърляне.

Цялата работа е, че принципа е толкова универсален, че когато започнах да го прилагам и в преговори, и в сложни житейски ситуации, само продължи да разкрива още и още възможности.

Самодоволството на "противника" убеден, че "контролира ситуацията".

Изконното му усещане, че "има право" и че сега е момента да те "блъсне", "смачка", "стъпче".

Той е "прав", а ти си слаб и ей сега ще "паднеш".

Изненадата му, когато те последва в "падането".

Неразбирането какво му се случва, когато започне да "пада от високото".

Изумлението когато "удари пода" без да може да омекоти удара.

Момента на осъзнаването.

Брилянтна тактика - житейски кръг.

Толкова е близко до природата, че често "хвърления", остава с впечатлението, че е "нямал късмет".

Често, самият ти опитваш, да си обясниш как точно пак ти се получи.

И когато, по-горе ставаше дума за джаз - има случаи, когато наистина падаш и падайки, инстинктивно, успяваш да превърнеш падането, в Томое-наге за противника...

... а да избегнеш техниката е много просто - трябва да направиш крачка в страни.

Да излезеш от кръга.

Както знаем той е чиста, съвършенна форма.

Картината рисувана от Бог!

за Дистанцията (част 4)

За да направиш хвърляне, трябва да "влезеш" в близост до противника.

Човекът иска да те удари, разруши, смачка.

Ти трябва да потдържаш безопасно разстояние от оръжията му, движейки се постоянно, но запазвайки такова разстояние, че да можеш да го стигнеш със скок.

Трябва да пренебрегнеш инстинкта, който ти крещи да отстъпиш.

Трябва да избереш най-добрият момент, да се гмурнеш под летящият юмрук, ритник, нож, прът и да се приближиш до противника - на по-малко от една ръка разстояние.

Дали си го ударил преди това, дали си го блокирал, но трябва да стигнеш до него.

Първият път може и да не стане.

Може и да отнесеш някой удар.

Най-парадоксалното е че точно до човека, точно "усещайки дъха му", ще бъдеш на най-безопасното място.

Там, където ударът му няма да има сила, защото няма да има силата на засилката, необходима за да те разруши.

Това е нещо което трябва постоянно да тренираш - да се заставиш да не отстъпиш, да направиш крачата напред, избягвайки силният удар и стигайки "на един дъх" разстояние.

И именно в радиуса на "един дъх" разстояние, ще можеш да наложиш захват и да направиш хвърляне - есенцията на бойното изкуство на средновековните самураи.

Няма как да сключиш сделка, ако не влезеш в "контактната зона" на другия.

Той може да е властен, гневен, луд , но ако искаш възможност за сключване на "твоята" сделка, ще трябва да скъсиш дистанцията.

Ако той води преговорите от комфорта на мейлите, на офиса си, обграден със съветници, никога няма да успееш да направиш истински удар.

Трябва да скъсиш дистанцията и да предизвикаш действие.

Ако той знае това, няма да те допусне.

Затова трябва да е бързо, неочаквано и зашеметяващо.

Трябва да нарушава ежедневният му ритъм.

И не мисли, че ще знаеш точно каква техника на хвърляне ще е подходяща.

Остави инстинкта да те води.

Когато си наблизо, можеш да видиш очите му.

И те могат да ти подскажат.

И тогава можеш да имаш шанса да направиш хвърляне, последвано от "техника на контрол", или "отдържане".

Да го "заковеш".

2022г.

за Паданията, Захватите и Преговорите (част 2)

Когато започнеш да тренираш джудо, първите три месеца, тренираш основно падания.

В унифицираната програма, по която тренират навсякъде по света, е прието, че не можеш да хвърляш, преди да си се научил да падаш безопасно.

Защото хвърлянето и падането са двете части на едното цяло, както победата и загубата са двете страни на едно и също нещо - схватката.

Има нещо по-дълбоко тук - ако ти участваш в схватка, за да победиш, трябва да си подготвен и да загубиш, да знаеш как да направиш падане, да знаеш, че това ще се случи и да си подготвен за момента.

За да направиш хвърляне, ти трябва да направиш захват - да захванеш определени части от екипа, или тялото на противника, така че те да ти дадат възможност, в последствие, да направиш желана техника на хвърляне.

Схватката започва с това да наложиш твоите захвати.

Естествено противника ти иска същото.

И тук идва нещо изключително важно за всеки джудока - да осъзнаеш факта, че за да наложиш захвата си, ще трябва да допуснеш и противника да наложи своя.

Така е и в преговорите, не можеш да очакваш само да "диктуваш", всичко е въпрос на взаимодействие - отсрещната страна също ще трябва да изложи позицията си.

По това, как и къде, другият джудока е наложил захвата си, ще можеш да съдиш, каква техника ще приложи, как ще атакува, но ти ще трябва да допуснеш този захват.

Може би сте виждали изпонаранените ръце на джудистите, облепени с лепенки.

Силата на пръстите и на захвата, е нещото което се тренира постоянно.

Да издържиш и да не пуснеш, въпреки болката и слабостта, е основната, първа задача, ако искаш да победиш.

Да контролираш противника си, чрез захвата, е въпрос на майсторство.

Да приложиш тези принципи в бизнеса и в преговорите е въпрос на задълбоченост и "гъвкавост" - качества, които всеки джудока започва да развива от първият момент, в който стъпи в джудо залата.

Ние никога не забравяме, че "Джу" означава гъвкав, в по-широк смисъл - подвижен.

Такъв, трябва да е и подхода, към взаимодействието наречено преговори, за да може да се постигне сделка, отговаряща на основополагащият принцип изведен от проф. Джигоро Кано (основателя на джудо) - "Постигане на взаимна изгода".

2022г.

за мен и Бог

Пак ще питаш 

за Бог

ли Приятелю?

Добре.

Ще ти кажа.

Тренирал съм 

Джудо, 

Джу-джуцу, 

(и Самбо).

Живял съм

в Студентски. 

Работил съм

на Илиенци.

Имал съм

ресторанти,

нощни заведения, 

пистолет,

(и 12 души охрана).

Наранявал съм 

чувства, 

представи,

животни,

(и хора).

Бил съм се 

в зали, 

в барове, 

на улицата.

(и в асансьор.)

Стрелял съм

по капачки,

мишени,

хора.

(И по мен са стреляли.)

Не ми казвай, 

че няма Бог 

приятелю!

Раната, 

заради която 

ще куцам 

до края на живота си,

получих 

подхлъзвайки се,

по време на разходка,

по софийски, 

зимен 

тротоар.

(По обед.)

Усмихваш се.

"Еее, 

като си такъв "набожен",

защо на теб?"

И ще ти кажа-

Не бях,

Приятелю.

Бях "бърз"... 

Душата ми не беше.

Душата ми,

Жадуваше. 

(...за Бог.)

2022г.

за май 2022

Кресливо малцинство се е надигнало,

да демонстрира, 

вика и налита.

На таз' нещастна банда, 

май не и е стигнало,

мордорския ботуш,

да си я рита?!

за Гергьовден

Тази икона я имам от 17-тата ми годишнина.

Подарък ми е за рождения ден.

С пожелание да съм "храбър" и "да сбъдвам мечтите си".

Сякаш, още тогава знаехме, че мечтите са свързани с храбростта в една неразделна амалгама - като мъжкото и женското, като деня и ноща.

Св.Георги е "идеалния" герой - войн, който успява да защити слабите, от изначалното зло (през вековете никой не се е интересувал от гледната точка на змея), спасява момичето, прославя Бога.

Събира в едно мечтата на война - "Почитай Бога, Обичай Родината, защитавай Семейството си!"

Днес, в духа на съвремието ни, бихме запитали -

Дали змеят е толкова лош, той също трябва да се храни?

Хората са свикнали да му дават жертви, защо трябва да спрат?

За дъщерята на управителя!?

Тя защо трябва да бъде спасена, къде беше Светията, когато другите умираха?

Какво прави война, когато змеят е мъртъв?

Защо е избрал точно този змей?

Наскоро научих, че Георги, означава "земеделец".

И ще Ви кажа - точно такъв трябва да бъде!

Защото война е войн, когато се бие за Земята си!

Защото война е войн, когато в живота си съгражда, строи и се бие за съграденото, за привилегията то да съществува!

Защото война е войн, когато не търпи злото да се храни с човешки тела и души, защото знае, че това е противно на Бога.

Днес от Изток се надига армия, която вее на лентичките си лика на Светията.

От Изток идва армия, за която ни казват, че освобождава (основно от имущество и живот) чужди земи!

От Изток идва армия, която ни убеждава, че когато грабиха, изнасилваха и убиваха, на нашата земя, ни е било по-добре!

Zмеят е стар хитрец, той не казва чисти лъжи, той "усуква" истината, за да ни обърка - "чужда война", "фашисти", "те си го търсиха", "къде бяхте когато..."

Свети Георги е пример, Светлина в обърканото ни съвремие.

Свети Георги ни показва отново, какви трябва да бъдем.

По молитвите на Светията, Господи Иисусе Христе, сине Божий смили се над нас, грешните!

София

06.05.22г.

за украинския ни Великден

В Събота, преди Великден, се събираме да боядисваме яйца.

Преди COVID кризата го правихме, всяка година - децата играят, боядисват, пролетта и настроението за празника ни превземат.

Тази година, го правим за пръв път от тогава.

Поканили сме двадесетина деца от Украйна да боядисват с нас.

Предната Неделя, след Литургия, се събираме да обсъдим - кой, какво.

Предлагат, освен игрите с топка, въжета, федербал, да организираме и рисуване.

Да предложим на децата да нарисуват Щастието.

Искаме да ги накараме да мислят за празник, за пролет, за всичко добро, което ни предстои, а и да повдигнем духа на децата от Украйна.

На Велика Събота всичко върви по план - след служба, започваме да изнасяме маси от храма.

Имаме организация и нещата се случват леко.

Верига магазини, ни е поткрепила с много яйца за празника - бяхме ги разпределили и приготвили по домовете си.

Учителките от неделното училище пък, бяха подготвили листи, боички, моливи, флумастери.

Една от майките бежанки, знае български и превежда.

И Бог не ни е забравил - на поляната зад Храма грее слънце.

Докато децата нарисуват Щастието, подготвяме четири големи маси за следващият етап - рисуването на яйца.

Притичвам покрай рисувачите, с купи с боя в ръце, а някой ме подръпва за ръкава.

Поглеждам надолу - руса принцеса със сини очи се опитва да нарисува нещо средно между коте и лисица.

Прилича на коте от руски мулти филм.

Представя се - тя е Олена, а това е Усик.

Смоталявам нещо, че е много готин и продължавам към масите за боядисване на яйца.

Оставям нещата и решавам да се върна при художничката с умните очи.

Посреща ме като стар приятел.

Усмихва ми се и посочва с четката за рисуване, лисичата муцунка с мустачки.

"Усик е мнооого добър. Той сега е в Одеса и пази апартамента ни."

Продължава да рисува, говорейки.

"Една съседка го храни."

Казвам и, че съм сигурен, че е добър пазач, защото е съименник на световният им шампион по бокс.

Тя се разсмива и потвърждава.

Скоро готовите рисунки са залепени на дълъг лист хартия, събрал представите за Щастие на украинчета и българчета в този хубав ден.

Децата боядисват яйца, продължават рисуването по тях.

Възрастните се суетим наоколо - носим салфетки, боички, пастели, снимаме ги - нормалната суетня на възрастни, покрай деца.

Скоро всички са боядисали яйцата си.

Започват игри на топка, надуват се балони.

По някое време преръмява дъжд.

Събираме се с децата на сухо, под козирката на Храма.

Отците черпят с бонбони, говорят за борбата на Христос в Ада, за чудото на неговото Възкресение.

Правим си обща снимка за спомен, на стълбите, пред Храма.

И идва и ме намира Оленка, и ми подарява едно боядисано от нея яйце.

Нарисувала е и на него Усик.

И ми пожелава (и аз вече не чувам какво) сериозна, изпъната, и ме гледа с онези безкрайни, сериозни, сини очи.

Аз съм метър осемдесет и два висок и тежа сто кила.

И ми скъсва сърцето, Оленка с тези добри, детски очи!

Навеждам се и я прегръщам, да не ми гледа сълзите.

А те напират и скоро ще се разхлипам, като тийнейджърка, на колене пред това детенце.

Точно сега, не ми стигат сили да погледна в синевата на очите и.

Обяснявам и, че при нас с яйцата, децата се борят на Великден, и и пожелавам нейният Усик да е "борак".

Да не ми го подарява, а да си го пази за утре.

Тя ми казва, аз да и го пазя за утре.

Преглъщам сълзите си.

Оленка сияе.

Майка и, благодари на семейството ми и на всички домакини.

Тръгват си.

Сърцето ми плаче.

Простете ни дечица, че допуснахме това да се случи!

Простете ни дечица, че допуснахме войната да е тук!

Същият следобед Русия удари с крилати ракети жилищни сгради в Одеса.

Моля се Усик да е добре!

Не ми говорете за "невероятният стратег", за газа, за цената -

моля се Усик да е добре...

София, 

април 2022г.