Сервитьорката стои до масата ми, прикрила табла зад гърба си.
Точно тази картина не ми се продава.
Намирам се в ресторанта, галерия А'Туин на вторият етаж на The Mall Sofia.
Две и десета имах такова заведение.
Продавах вино, добра храна, пури и изкуство.
Човекът на картината е андалусиеца Алекс.
Представи ми го Художника, на откриването на настоящата изложба, преди около месец.
Шестдесетина годишен, по-скоро нисък, корав, изпечен от слънцето, с лице на покерджия.
Бивш моряк, музикант, а както разбрах и бивш търговец на вино.
- Бойко, разбираш ли от вино?
- Откровено казано - не много. Продавам от няколко месеца и се уча.
- Бялото ти вино е боклук.(Разговорът се води на английски и думата е друга.)
- ?!
- Повечето бутилки са на 3-4 години, добро, бяло вино на повече от две е рядкост...
Хората около нас се смълчават.
- Избери бутилка добро вино - ще го дегустираме заедно.
Рискувам, защото на витрината имам и бутилки за по 200-300 евра.(и не ми се отваря такава!)
Човекът избира червено вино - Малбек за 20 евра.
Точка в плюс.
Сервитьорката донася чаши, хапки хляб, чаши с вода и отваря бутилката.
Декантираме.
Завъртам течността в чашата.
Наслаждавам се на цвета.
След малко поемам дъх и глътка от напитката.
Премятам я в уста.
Бавно изброявам ароматите - шоколад, ванилия, горски плод.
Алекс прави същото.
- Много си добър Бойко! Усети ли тютюневата кожа?
Помирисвам калъфа на пурите си, отпивам глътка вода, помирисвам хапка хляб и отново отпивам.
- Алекс, ти си (пауза докато търся думата) адски добър!
Напрежението наоколо ни видимо спадна.
Хората се завъртат, увлечени в разговори и наслаждаващи се на изложеното изкуство.
- Бойко, ти си риболовец?
- Да. А, защо реши, че риболувам!?
- Имаш око на рибар.
- !?
Започва обяснение на развален английски за някаква андалуска фраза.
Разказва, че е запален риболовец, даже е прекарал няколко години на риболовна яхта.
Аз казвам, че наистина обичам да риболувам, че съм стигнал до мухарския, пъстървов риболов, но не го практикувам, защото техниката е много сложна и нямам с кой да уча.
(По това време, мухарския риболов беше световен хит.
Бяха направили филм с Брат Пит и членуващите в Американската Асоциация на Практикуващите Мухарския Риболов, се бяха одесеторили, за една година.)
Стила е наистина техничен, красив и аристократичен.
- Мухарството е за актьорите приятелю! Аз хващам пъстърва с пръчка, влакно и кука.
- Нищо друго?
След кратка пауза и без абсолютно никаква промяна по лицето му, добавя -
- Ръце.
Двамата прихваме.
Метода на Алекс е действително прост и ефективен за риболов на река.
Взимаш достатъчно дълъг рибарски прът, завързваш 3-4 педи влакно.
Към него с клуб (вид рибарски възел), добавяш повод и голяма кука.
С пръчката "поставяш" куката със стръвта в избрана точка на вира, без резки движения за да не изплашиш рибата.
При кълване, се прави "къса" засечка, след което пръта се издърпва с "набиране", защото обикновено има надвесена растителност и вдигането на цялата конструкция, би било проблем.
Вечерта мина в приятни приказки.
Има хора за които знаеш, че сте от една "кръвна група".
Не можахме да се наговорим.
Разбрахме се да се видим след една година, когато пак
щяха да са в България с приятелката му.
На следващият ден пътуваха за Буенос Айрес.
Картината беше по-скоро абстрактно изкуство.
Изобразен беше мъжки силует, който в полуанфас свири на китара.
Изглеждаше сякаш си тактува с крак и пее някоя от онези дълги, красиви, фламенко песни - за живота, любовта, смъртта...
След закриване на изложбата, една от останалите картини, ми се полагаше като организатор на събитието.
Много си бях харесал тази.
Още повече, след запознанството ми с Алекс.
Все пак, бях лоялен към Художника (автора).
Сега щях да я продам.
Госпожата си допи кафето и плати с дебитна карта.
Свалихме картината от стената и я опаковахме в подаръчна хартия.
Човекът, за когото е подаръка, е по-голям късметлия от мен днес!
Пиех кафе с Художника, няколко седмици след закриването на изложбата.
Алекс го бяха убили.
Наръгали го с нож, в нощен бар, в Аржентина.
Опитвал се да спаси чуждо момиче.
Приятелката му го беше погребала в Андалусия.
С Алекс, нямаше как да се видим вече...
Същият ден се чух със съпругата ми.
Исках да организирам нещо с което да "изпратя" в спомените си, този невероятен човек.
По нейно предложение, запазих за уикенда места в хотел, който предоставяше възможност за риболов на пъстърви в Дивото.
Хотелчето беше току що построено, по някакви Европейски програми.
Имаха собствен развъдник за пъстърва и освен това зарибяваха околните старопланински реки.
Използвах, леко модернизиран, метода на Алекс - пръчката ми беше с макара.
Взех си едно "помощниче" от хотела, син на Главния готвач, и цял ден обикаляхме вировете на близката река.
Наловихме доста риба - част от нея пуснахме, част дадох на помощника ми.
Запазих си две пъстърви, които оставих да ми приготвят в хотелската кухня.
Вечерята беше на терасата, под лятното, звездно небе на Стара планина.
Отворихме бутилка Малбек.
За първи път открих колко добре се съчетава с пъстърва, ако тя е приготвена с пикантна коричка.
Готвачът се беше постарал.
Хляба беше домашен, подарък от шефа.
Зеленчуците и сирената - от био стопанството на хотелчето.
Вечерята беше приятна, от онези на които разговора и красотата на събеседничката, допълват перфектно останалото.
Темите се появяваха една след друга и сякаш не искаха да свършват.
Все пак, звездите започнаха да избледняват.
Дойде време за последният тост.
Той беше за Алекс -
непознатия приключенец, който ме научи да ловя пъстърва.
Наздраве amigo!
Farewell!
